С кисел вкус в устата

Уморих се да бъда себе си, да очаквам, да давам, да чувствам, да мисля, да правя, да спирам, да се отричам, да се връщам, да преглъщам, да обичам, да мразя, да прощавам, да се примирявам, да приемам, да се опитвам, да се усмихвам. Хората не оценяват това, което си. Те потъпкват същността ти, поругават я, смачкват я като лист непотребна хартия, изпъстрена с грозновати, разкривени букви, парченца от пъзела на някакъв си там живот. Хората не си заслужават. Дори най-близките. Материалното властва над душевността, сивотата поглъща багрите и убива всяка капка цветна яркост, невинна, случайно попаднала върху ресниците. Защо да не го направят? Живеем в едно роботизирано общество, от което или ставаш неизменна част или биваш отхвърлен, изпаднал от всеобщото движение. Изпадаш и край- сам си! Който може да се оправя със зъби, с нокти, че защо не и с думи, каквото има. Оправяй се и ти, гази нечие чуждо светоусещане, храни собствената си жлъчна самовлюбеност. Храни я и си отивай, животът не прощава! Изтръгни сърцето си с голи ръце, обезкърви тялото си и го погълни цялото- на една хапка!
Поздравления за онези, които са успели.

"С приятели препълнен е и този ад"

В тъгата сме познати, а в щастието се мразим.
Нима това за вас е то-истинска съдба?
И колко още време душите си ще мамим,
когато сякаш всичко е просто на игра?

Копнежите ги любим, обличаме надежда,
а с всяка капка обич изпиваме море.
До Егоизма светий май всичко тук се свежда,
защо да търсим слънце, щом в мрака сме добре?

С приятели ще пълним и всеки малък празник,
в адското съзрели невиждан благодат.
Понякога аз питам тез мисли мои разни
дали това те прави наистина богат.

С очи незрящи търсим на земното благата
и плакнем ги доволно с кални добрини.
Нали е тук най-важно, че пълна е устата
със златна броеница от ласкави злини.

Приятели, постойте и нека сме любезни.
За мен сте просто шарен декор от празна свян.
Но няма да съм груба, душите ви са нежни,
той-пътят ви е гладък, но със стъкла послан.

Свят на глухи пианисти

Да живеем в мъглата на своето време,
нека гоним ний празни и тъжни лъжи.
Щом дори светлината лицето не грее,
пламъкът е студен и фалшив, запомни!

Всеки ден ще пилеем парченца надежда
за по-нежни и истински чисти съдби.
Но мълчи! Знам, за теб непонятно изглежда -
в егоизма ядеш даже свой’те мечти.

И печални сме ние, очите си впили
във тъмнееща бездна, с дъх на тъга.
Нека вярваме, че и доброто сме скрили,
тук без него е чужда таз грозна сълза.

Прогони я! Да, давай! Какво ще попречи?
Златен път от сърцето ти си си послал.
В тебе празно е, даже жлъчта там не свети.
Ти акорд си на пълен със фалш чер роял.

Кое е най-важното?

Приближи се, мили, и кажи – не са ли те ужасни?
Нима не са наясно, че в душите им е тясно?
Гротесни малки кукли, тъй грозна гледка само!
Как стискат с мазни длани сърцата си безстрастни...

Очи невзрящи нявга ухаели са, мътни
и те на капка нежност - сестрата на надежда.
И кой пак злобно сам в тях се даже вглежда?
Вземи и избоди ги, без съжаления смътни.

И нека кръв да пием в бокал от самотата
на тези жалки мравки, дарени с живот.
Че кой е казал грях е под този божи свод?
Пред кръста прекръсти се и тъпкай в тишината...

Измий вината с грешки, попий ги в късче плат
и нека са човешки, че Бог прощава пак.
От бедни залък взимай, богати не щади.
От всичко граби смело, най-важният си Ти!

Крила на бели пеперуди

Сърцето ми роди се сред морските вълни,
дари го топъл бриз с лъжовни добрини,
а тази суха обич, копнежа по небе,
удавяш в капки солни- сълзите на море.
И бели пеперуди игриво, в летен танц,
тъй пърхат със заблуди, почти в ефирен транс.
А то горкото само си вярва- не боли,
не вижда, че крила им в пяна претвори.
В скалите се разбиват и пръскат с тишина
последен слънчев спомен за синята тъма.

В сънят

Назаем дъх на чуждо време
в шепи смело днес граби,
че знам, сърцето ти е бреме -
мечта за нечии горчиви дни.
С шепот сътвори милувка,
с всеки поглед мил и нов.
На мъртвото ти дай целувка,
издишай песен в своя ров.
Тоз, който прокопа в съня си,
в съня го и обикна жив.
През пръстите прокапва смисъл
от раната, от кръста крив.
И празна мисъл, изтъкана
от страстен до печал копнеж,
гравира върху твойте устни
от гроба пресен ледна скреж.

Последно писмо до Майката

Прах. Мрачен ъгъл в стая.
Сянка. Там твори начало.
Обич. Догаряща омая.
Пулс. Кръст трепери в тяло.
Спомен. Някъде отвежда.
Сам. Портрет или огледало?
Пламък. Гаснеща надежда.
Аз съм. Добро и зло прави цяло.
Мъка. Последна стича се сълза.
Олово. Треперещ, стискам в ръка.
Пукот. В мен място няма за душа.
Капка. В червено залезът умря.

***

Стъклени стичат сълзите се.
В шепи събираш ги, стапят се.
Ти прости ми, Майко,

мъртъв сред живи вървях,
сам да дишам не успях.

А теб страх ли те е да чувстваш?

Тя избърса сълзите си и остави подгизналото одеало да падне на пода. Беше силен характер, умееше да прикрива умело моментите на слабост и тези така съкровени, тайни желания от хищните очи на хорското безразличие. Умееше да се преструва, сливаше се с морето от хора и макар да не показваше истинската си същност, случваше се понякога да изпусне нещо малко и нищожно от себе си и така отприщваше цялата тежест и мъчително подтискана болка. А те поемаха по пътя на вятъра като блестящи златисти прашинки от пропукания пясъчен часовник на нейния живот. Болеше, но рядко си го мислеше. Имаше път пред себе си, ясно начертана пътека към мъглявата далечина на бъдещето - не беше страст, но беше по-добре от безпосочно лутане. Хаосът никога не носеше мир и щастие. Да, такава беше. Отрано научи да преглъща на горчиви хапове истините в живота, прозря колко безполезни слабости бяха емоциите, които преди така ревниво стискаше в сърцето си като последната останала частица от нея, неспособна да бъде контролирана. Ала в този живот всеки бе обречен да бъде контролиран. Материалното винаги щеше да властва над глупаво идеализираните представи за свобода, любов, приятелство. И всеки бе вперил алчен поглед в облагата в края на пътя, и всеки бе способен да те избута от него, решен на всяка цена да стигне до крайната цел. Бе толкова просто, логично, правилно - слабите и наивните не оцеляваха. Мечтателите бяха обречени да се лутат в свят на мъгливи миражи, в лудешки танц с призраците на собственото си въображение, докато не получеха първия плесник от реалността. Този урок болеше най-много и се помнеше за цял живот.
Ала помнеше още отминалото време на чисто и искрено, по детскиму съществуване. Помнеше как успяваше да намира капчици радост дори в дребните, тривиални неща като насрещна усмивка или дъжд посред лято.
А тогава имаше едно момче, което й каза веднъж, че е обречена да се лута в сънищата на хората, без да го знае - сам самичка. Че вечно щеше да броди там, където другите оставяха ненужното, страховете, стетанията, съжаленията си. Тя щеше да ги събира в малкото си бурканче за спомени, грижовно, с усмивка, и да вярва, че живее в реалното; че сънищата са направени от истина, а хората умеят да се смеят искрено. Да вярваш в полета на умираща птица ли бе по-доброто или да я убиеш преди да полети? Да, тя мислеше, че всичко това е поредната лъжовна милувка на илюзорните очаквания от хората, които тъй рядко и странно намираха път към сърцето ти, даряваха му нежно ухание, на надежда и вяра в лъчистото слънце, а щом си отидеха, оставяха те в самотата на тъмната таванска стая, наречена реалност. В какво да вярваме, когато лъжите са най-лесният път към облаците? Как да усещаме земята като здрава и стабилна опора под краката си, когато погледът е устремен във висините и всепоглъщащото синьо на безкрайния небосвод?

--------------------------------------------------------------------------------------------
- Твърде много идеализираш любовта. – изрече момичето, през чиито кехлибарени къдрици вятърът любопитно провираше пръсти.
Тя хвърли кос, укорителен поглед на момчето, приседнало на пейката до нея, което вдигна бавно глава от разтворената на коленете му тетрадка.
Хора минаваха покрай тях и всеки спираше любопитен поглед върху белите листи, вече наполовина изпъстрени с накривения артистично почерк на младежа, ала той дори не забелязваше.
- Нима? Не е ли по-добре да чувстваш, да вярваш в нещо? Любовта е онази животворна глътка въздух, която осмисля самото дишане като необходим физиологичен процес.- той се усмихна и превъртя молива в ръката си.
- Ала тя не е трайна! Любовта е просто идеята да бъдеш обичан, идеята да обичаш някой. Хората си изграждат лъжовни представи за човека до тях, убеждавайки се, че са влюбени. Много просто обичат мисълта да обичат. А какво става, когато прозрат същността им? Миражът охладнява, а толкова често изходът е омраза. В нея вярвам, тя е много по-истинска от краткотрайната хипноза на чувствата.
- Теб страх ли те е да чувстваш?- той наклони глава любопитно, без да изпуска от очи изненаданото й лице.
- Това, че ти си достатъчно наивен, за да се осланяш единствено и само на чувставта си, не означава, че всички останали трябва да са същите! Любовта е просто излишна загуба на хормони и куп разочароващи илюзии. Единственото трайно нещо в живота е лоялността и уважението.
- Мислиш, че е по-добре да се чувстваш задължен към човека и само затова да останеш с него?
- Не става дума просто за задължение. Когато цениш човека до себе си, уважаваш го, естествено, че ще бъдеш лоялен.
- Не е ли приятелството по-трайно?
Момичето го изгледа неодобрително.
Последва кратка пауза. Успокоителна тишина увисна като невидима преграда между двамата, изпълнена единствено с шумоленето на листата по дърветата и приглушените в далечината гласове на отминаващите хора. Някъде зад гърбовете им се чу детски плач. Тогава внезапно момчето се изправи рязко, хващайки русокоската за ръката.
- Ела.
Тя понечи да се възпротиви, но незнайно защо послушно го последва, чудейки се сърдито какво ли иска пак да я убеждава в своя глупав свят на чудеса. Той направи само още две крачки и се спря точно в центъра на слънчевата паркова алея.
- Какво виждаш?- попита я, като внимателно хвана раменете й, обръщайки я с лице към губещия се в далечината край на асфалтираната пътечка, обрамчена и от двете страни с високи, величествено и нагъсто разположени дървета. Слънцето топло и щедро галеше богатите им разлистили се корони, а мекото сияние на лъчите проникваха през пролуките в тях, гонеха се по земята, създавайки една шарена мозайка от слънчеви петна.
- Виждам... парк. – отвърна троснато, сякаш току-що й бе зададен най-малоумният въпрос, който някога бе чувала през живота си.
- Погледни пак... по-дълбоко.
Тя подбели очи, опитвайки се да се отдръпне, ала младежът не я пусна.
- Добре, нека опитаме пак. С какво свързваш парка?
Разбрала, че няма да я освободи, докато не се включи в глуповатата му, привидно, игричка, тя отвърна отегчено.
- Спокойствие? Място за отдих и почивка от шумния градски живот.
- Още?
Златокоската отметна кичур коса, като присви очи, впила поглед в мъждивия край на алеята.
- Ако трябва да гледам с твоите розови очила, то нека кажем, че виждам едно малко олицетворение на живота. Това - направи пренепрежителен жест към пътечката- е пътят, нашия живот, чийто край и продължение е неясен, а очертанията му се губят, гледани в точно този миг, от това положение. Дърветата... това се всички тези, случайни, или не чак толкова, хора, с които неизбежно се срещаме и разминаваме по пътя си, а некролозите по стволовете им е загубата, разочарованието, края, дори пречките, с които всеки трябва да се справи по своему, за да продължи напред. Ала винаги светлината ще намира своя път през колебанията и обезверяването, ще пробива през короните на дърветата като надеждата, която окрилява съдбите ни, тласкайки ни, дори несъзнателно понякога, напред.
Той се усмихна. Беше вперил топлите си очи в лицето й, изучавайки малките трепети на искреност и обич, прозиращи през маската на апатия в изражението й.
Устните му се извиха в топла, любяща усмивка, когато прошепна.
- И всичко това е твое...

Фалш или самота?

Фалш печален или мъчна самота?
Какъв е твоят избор в таз изкуствена игра?
Живот назаем прати слънце вдън земя,
в час потаен, с чужда, кървава следа.

Обичаш, знаем, горещ и тъмен ден.
В теб играе пламък несмутен.
Очи от грях, без жалост и надежда,
към гибел явна съвестта отвежда.

Цветя от зло даряваш за отплата
и криеш в шкафа за трупа лопата.
А всеки ден надничаш в зейналия ад
и хапваш, тъй спокойно, мойта обич за обяд.

А беше демон, влюбен в усмивката на цвете.
Тъй често, на шега, разказваше това.
Обичаше да знаеш, че всяка тъжна есен
ще грея над света ти, оплетен в лъжа.

Но всяко цвете вехне, кога се не полива
и всяка есен плаче с кървави листа,
щом вятърът обрули как тъжна самодива
последната ти маска, оставя тишина...

От нежност най-боли (2)

Сълза отрони тъжен ден

Сълза отрони тъжен ден,
отровен сок на листи ярки.
В цветя дъждът е бил роден,
но днес морят го мисли жарки.

Удави ти с последен стон
и тези кули, тъй мъгливи.
С дъха на стар, протрит балтон
запомних диви ириси в синьо.

Не ще усетя пак земята,
с последна песен, в сън студен.
Нощта откъсна ù крилата,
сълза отрони тъжен ден.

***

Грешен тираж

Сняг на парцали се сипе в съсухрена, сива душа.
Лъх на дихание нежно изтрива и нощна дъга.
Исках да хвана с тези ранени и влажни ръце
поглед последен към твойто, тъй морно, студено лице.

Плъзга се прашна усмивка, безстрастна и бледа - мълчи.
Някога везах завивка от топлите нейни лъчи.
Бродя в света на въздишки, личен е мой карнавал.
Вплитам емоции в маски, няма веч време за жал.

Ето го - там е вагонът. Спирка последна, с поклон.
Нека оставя за сбогом обич, обвита в найлон.
Тръгвам, приятно ми беше, мой нереален мираж.
Може би малко болеше, връщам ти грешен тираж.

Родено от гняв, облечено в думи (3)

Заведение


Напрежение, уволнение...
Мозъкът ти стана същинско заведение.
Тук те дърпат, там закачат,
с болки гайките откачат.
Скърцаш със зъби, гледаш тъпо.
Думи дъвчеш - струват скъпо.
Някой мисли, че си сила,
но от нерви си прогнила.
Мрънкаш глухо извинение и
проблясва там прозрение -
в нашто пъстро общество
пак си стъпила в лайно.
Що получи за отплата?
Няк’ва мижава заплата.
Стига мрънка ми, дете!
Просто свиквай да си зле.

***

Вкус на познавач

Ще направя си гаргара с омраза и поквара.
Ще жабуря смело аз гнусна подлост, мръсна свяст.
И дори ще дам гаранция за изплютата субстанция,
на лъжи е първа станция!
Глътка, три - гръдта боли...
Но защо ти е сърце, надарен с това небце?
Две минутки за реклама, по въпроса мнение няма.
Таз житейска дегустация на духа ми е кастрация!

***

В чест на хората с прогнили сърца

Призрак от чувства, в дрехи, шити от мъгла.
И за теб ли сгреших аз? Ти лъжа си? Нима?
Да, глупачка! Повярвах в тебе смисъл, че има.
О, ти, жалък позорник, как ми лъхаш на интрига!

Знаеш ли, стига! Веч да мисля заболя ме.
Това, дето беше, с жлъч отвътре ме прояде.
Да, твърдиш, че ще мога да преглътна обиди,
а пак хвърляш ми думи, по-мръсни и от гниди.

„Аз обичам те." - казваш. Това е твое желание.
Аз изплюх се на твойто фалшиво обещание!
Колко лесно ги пееш тия няколко реда,
как пред мен въобще смееш да говориш за „проблема“?

Много бързо забравям хора с гниещи сърца
и не знам да прощавам замаскирана вина
Щом лицето бледнее след достатъчно време,
заменим е тук всеки и това не е бреме.

Решение

Вдишвам бавно и издишвам
насъбрала се тъга.
Думи бягат ми излишни,
щом говоря си с дъжда.

Спомен, стон, дори въздишка.
Топла капчица сълза.
С пръст докосвам я и виж я
как се стапя тя сама.

Да, напразно ще да търся
светлина, де тегне мрак.
Но сърцето грозно пъшка
в леден обръч от инат.

Аз отказвам се да бродя
в мътен облак от лъжи.
Ще запълня празно тяло
с нови, девствени мечти.

И тогава пак ще дишам,
ще прогледна в черен здрач.
С дъх горещ ще да напиша
кой съм аз, защо живях.

Спомен за лятото

През житни поля тичах боса,
на слънцето с дъха в косите.
И вярвах, че в себе си нося
на класове златни душите.

И мислех си: "В мен лято грее,
тук облачни не ще са дните!"
Сърцето ми вечно умее
на други да пие сълзите.

И синьо, високо небето
по цял ден гледах, засмяна.
А скачаше в мене детето,
то облаче в опит да хване.

Уви, бързо лятото свърши.
Погуби го зимната заран.
Тя светли лъчите прекърши.
Събудих се в студа обляна.

Увехна тя - мойта усмивка.
Загубиха цвят и косите.
Догаря последна обвивка-
за спомен опора в гърдите.

И бързо съблякох одежди,
от слънчеви зайчета шити.
Напразно таяха надежди
на класове златни душите.

Да, такава съм!

- Защо се смееш през сълзи, малко момиче?
- Защото обичам!

Обичам да се будя с аромата на есен.
Това в мен е ритъм на живот, начало на нова песен.
Да, такава съм. Събирам звезди с очи и боса тичам по калните улици.
В ресниците ми дъждът се спира, ръце протягам и слънце лъчи там провира.
В коси си сплитам залези, от пеперуди нося нанизи.
В тъгата съм влюбена, от сън в свят събудена.

Красавица-надежда

Аз в цветя съм те обвила,
твоя ярък силует.
Боже, колко си красива
за душа, що знае гнет.

През очите ти-прозорци
виждам светлина, небе.
И мечтите ми, тъй прости,
като лист аз свих на две.

И прибрах ги в плик от обич
с цвят на искреност, печал.
Знаеш, винаги ще помня
той какво ми беше дал.

Ти с усмивка кротко гледаш
как се сгушвам в твойта гръд.
С пръсти пръскаш в съня ми
звезден прах над топла плът.

И унесена от радост
в лъжовни светове,
аз приемам уж с вялост
тез протегнати ръце.

Знам, ще тръгнеш пак внезапно,
ще откъснеш с тежък звън
всеки полъх ароматен,
упоил света насън.

Вероятно ще се върнеш
със стъпки, носещи цветя.
Пак ще искаш да прегърнеш
веч прозрачната душа.

Безгласна песен

Да живееш, облечена в чуждите думи.
Да се смееш фалшиво на плоски шеги.
Да вървиш по пътека, чертана накриво
и да вярваш, че в края по-малко боли.

Идеали прегръщаш, там, някакви сиви.
А пък вътрешно призрачни лееш сълзи.
С пръсти стискаш за гърлото писък без сили.
Колко жалко- гласът ти в сърцето ти спи.

И те викат, и съскат - в главата ги чуваш.
Всеки мисли, че знае от друг по-добре.
А това, дето носиш веч няколко зими,
само ти го усещаш как остро боде.

А вериги на дълг жлъчно душат света ти.
Те изпиват с наслада вкусни капки живот.
За пощада те молят куп надежди, да, луди!
Не превръщай се в хорски, тъй жалък робот.

Ти все някога смелост за песен да имаш -
аз желая ти с искрена болка, дете
И ще гледаш назад, пак сама посред зима,
как цедиха те грозно чужди, груби ръце.

През стъклени очи

През стъклени очи видях света
с очите на една бездушна кукла.
Пред тях бледнее даже и смъртта.
Отвътре празна е, но пък е тъй послушна!

Вериги стягат тая куха гръд,
изстинала в свойта вечна зима.
Разлага се студена, суха плът.
Тук смисъл няма, вече си замина.

Очи - пропукани цветя от лед.
Там грее, виждам, нечий спомен.
През тях тегла видяла си навред,
ти, тъжен стон от скръб отронен.

Защо го криеш твоя кукловод,
зловещ измамник, слял се с мрака.
И ти си рожба на проклет завод
за жалки сенки на два крака.

Той даде ти парче стъкло.
Назъбен, впит, коварен взор е.
Не ще поправи то само
небе от спомен, твой позор е.

През стъклени очи видях света,
очи, препълнени с отрова суха.
И да заплачеш даже не успя,
ти, бедна кукло - мъчна, глуха.

А страх запъпли в тоя час
по кожата ми пребледняла.
В тебе себе си съзрях.
Очите ти са мое огледало.

Ти коя си?

Аз съм това, което забравяш,
аз съм това, от което се криеш.
Аз съм това, което премълчаваш,
в болката ще ме откриеш.

С нокти хищни раздирам сърцето,
чувстваш - пия от твоя живот.
Там, където умря в теб детето,
още пресен ухае тоз' гроб.

И танцувам с грация тъжна,
с красота на поквара, без жал,
върху диря от съхнещи сълзи,
що превръщам аз вече на кал.

„Ти коя си?“ - отчаяно питаш.
И, треперещи, тътриш нозе.
С ръце се опитваш да пипнеш
мойта плът - тя отровно боде.

Смях звънлив пак ще гали ума ти,
унизен от безброй страхове.
Аз ще взема дори и дъха ти,
ще се храня с твойто сърце.

И тогава ще тръгна си тайно,
ще ме търсиш, побъркан от гняв.
В лабиринт ще се луташ безкрайно,
там, където аз кръв ти подлях.