Стар албум с
мръсни страници,
пожълтели от
студ, там- в прахта.
А от тях-
смях, загнезден в поръбени граници,
смях на чуждо-безбройните мои лица.
И седя тук- в
сумрачната стая,
наблюдавам ги
с празни очи.
Меланхолията
сладка с отрова
зад клепачите
нежно люти.
Бях това аз,
ето тук- със мечтите.
Щях да бъда
певица, герой,
астронавт, а
защо не и птица?
Колко исках
тоз сън да е мой...
Срещах хора,
различни и пъстри
като тубички,
пълни с бои,
а те смело целуваха облаци
върху блокчета-
рисувах ги с дни!
Много краски
загубих по пътя,
замених ги с
нюанс на дъга.
Промених се,
но влюбих се в
бурята, дето
носи след облак дъжда.
Вече боса не
тичам по пясъка,
не протягам
към слънце ръце.
Твърде рядко
се спирам над розите,
с аромат да
напълня сърце.
И запитах се-
право ли сторих,
щом със порива
тихо се слях,
да потърся
следите от себе си-
тях отдавна зад
мене разлях.
Малко тъжно е
как то се свива-
онова инатливо
дете, дето
вярваше в
моите сили
до небето да
стигна с нозе.
То е живо,
прегръща ме, тук е.
Нервността ми
изтръгва само.
„Няма страшно,
дори да забравиш.
Да ме пазиш се
моля, дано!
Не е късно в
магия да вярваш,
не е късно да
плачеш от смях,
да извадиш от
спомена блясъка,
да играеш със
кукли на шах.
Свободата е
вечна, поискаш ли.
Свободата е шкаф
със бели,
тя е детското,
палаво, истинско-
да се смееш,
дори да боли.“
И затворих с
усмивка корицата,
дъх поех в
малък облак от прах
и помислих си май, че е истина
този сън, що
във снимка съзрях.
Не е край и
последната страница,
тя е просто
начален акорд-
в живота-игра
нова граница и
възможност за
нов мой рекорд.
