Познаваш ли ти моето момиче?

Не съм я виждал, но ще я срещна скоро.

Говори се, че никак не обича

да е сама сред много хора.

Или сред хората изобщо.

Познаваш ли момичето с дъждовната усмивка?

Дочух – ухаело на вятър и на есен,

което скрило е във своята въздишка

света си странно-интересен.

В очите ѝ спотайва се морето,

сърдито, буреносно-сини,

но някак вечно впити са в небето,

в очакване на нещо май незримо.

Аз знам, че мислите ѝ са различни.

Намирам толкоз много в нея и от мен.

И хич не ми е до съветите да бягам,

че вероятно съм и страшно заблуден.

Кажи ми, а пък аз ще я изчакам

с букет от макове през есента,

преди да се стопи в прегръдките на

все еднакви пролетни цветя.

Познаваш ли ти моето момиче?

Не съм я виждал, ала вече я обичам.

Обичай ме

Обичай ме със затворени очи.
Обичай ме с пресъхналите устни.
Обичай ме, когато те боли и
в теб е буря, а пък после- пусто.
Обичай ме, когато съм дъжда.
Обичай ме, когато в теб пропивам
и пия жадно сладката тъга,
с която толко нощи ме приспиваш.
Обичай ме пияна от звезди.
Обичай ме танцуваща във мрака.
Лекувай всяка рана от лъжи
с отчаяната страст на тишината.
Обичай всяко ъгълче от мен.
Обичай всяко трепетно желание.
Обичай ме дори да си сломен
от тихо отлетяло обещание.
Обичай ме и даже аз да спра.
Целувай ме, когато те намразя.
Не ме оставяй никога сама,
защото няма как да те забравя.

Стапям се

В тишината ти се губя още,

но сама съм и в прегръдките ти нощем.

А някога обичах тези многоточия,

където вече съм по здрач заточена.

Беззвездно ми е някак, безнадеждно.

Забравих как да дишам , щом ти нежно

изпиваш с устни капки самота,

но искам просто пак да съм снега.

Пусни ръката ми, отдавна е студена.

Върни душата ми, където  всичко е простено.

И тихо, колко тихо е под острите лъжи.

Не искам повече  от мен  да те боли.

Пусни ме, а пък аз ще го забравя.

Отдавна знам къде сърцето си остави.

А мен ме чакат, удря полунощ

и нямам време за последен тост.

Обичах те, разкъсах се за мрака ти.

Не ме търси, в тъмата съм

и стапям се...