Нещата толкова ненадейно бързо се променят, че чак е странно. Днес си тук с хора, които смяташ, че никога няма да те оставят или ти самият никога няма да нараниш и бам!- изневиделица всичко се обръща наопаки. Като да потопиш главата си в морето и да се опиташ да надуеш балон. Еми, не става! Ще ти свърши въздуха. (колко шокиращо, знам...)
 Сам, сама, без никой. Фиктивни приятелства, напразни обещания, вмъкнати помежду другото всред някоя и друга целувка...и то за какво? Толкова много въдици и толкова много риби в морето за тях, но все пак някой ще избере именно теб, ей така, да те понаболява после, колкото да кажеш, че пак си се подвел по собствената си наивна надежда. И това изобщо не е поетично, не е лирично, красиво и напудрено, издокарващо автора, това възвишено, себеобичащо се, но и дълбоко мразещо сърцевината си същество, на нещо, което не е е или поне не е в момента. И аз съм тук. Просто стих, но ми я няма римата. Кални петна по детски дрешки или нацапани пръсти с акварелни бои. А казах ли ви как няколко сърдечни удара след полунощ реших да рисувам на стената си с най-обикновен графитен молив?
Криза на съзнанието.
 Боли ме да вярвам.
 Тя не е до мен, но нея я нямаше отдавна. Той ме излъга, но всички го очакваха. И какво от това? Така ми било писано. Уж. Какъв трябва да си, за да заслужиш любов? Да мачкаш? Омръзна ми. Сама с хората, а  всеки дърпа към себе си парчета месо от твоята собствена рана. Пробвам да съм егоист- провал, ама пак съм лошата. И дори не мога да довърша това душевно недоразумение. Кокичета.

просто Аз.

Въртиш в ръце поредна чаша от кафето,
изстива вече, с дъх на шоколад,
и гледаш ме със поглед многоцветен,
пробуждаш мисли, теглещи назад.

За тебе аз май никого не питах,
от страх или надежда, неизпитана.
 Ти, знаеш ли, момче на Слънцето и на звездите,
не съм аз никак лесна за обичане.

Вдъхни живот, където лятото ми го погуби,
но дай ми нов копнеж да се пробудя.
Защото в мен е хаос от цветни венчелистчета,
а аз съм просто стихче, недописано.

Нещастните любови

Нещастните любови ние знаем ги,

 нещастните любови като мисли са.

Те пълнят те със думи неизказани,

които май напразно ги измислихме.

Нещастните любови са по устните-

напукани и жадни за обичане,

но вярвай ми, отдавна е доказано,

 че те са като сълзите- излишни са.

Превръщат те в дъждовно отчаяние,

 превръщат те в кафето ти изстинало

и будят само чуждо състрадание,

потупване по рамото и стига ти.

В гърдите ти стипчиво нещо  пари ли?

 Езикът ти пресъхва, ще заплачеш ли?

Това ли е  клиширано страдание? 

Дави сърцето си, глупаче!

Омразата била за слабите.

Това май да си тъжен значело.

И как пък да не ти се плаче, щом

даже да умираш многозначно е?

Дави във себе си омразата,

с омразата го погреби.

В любов роди се- тя заразна е

и сякаш май умираш без дори

да знаеш за какво ти се живее.

 А ти до скоро искаше да го боли,

 но болката не е решение.

Омръзнаха ми тези сиви дни,

тежи и въздуха от полуистини.

Нещастните любови забрави,

тъгата си я заключи във стихове,

защото ние ще сме влюбени 
единствено и само във мечти.

Това ще ме направи истинска.

Познаваш ли, ти, моето момиче?

Познаваш ли, ти, моето момиче?
Не съм я виждал, но ще я срещна скоро.
Говори се, че никак не обича
да е сама сред много хора.
Или сред хората изобщо.
Познаваш ли момичето с дъждовната усмивка?
Дочух- ухаело на вятър и на есен,
което скрило е във своята въздишка
света си странно-интересен.
В очите й спотайва се морето,
сърдито, буреносно-сини,
но някак вечно впити са в небето,
в очакване на нещо май незримо.
Аз знам, че мислите й са различни.
Намирам толко много в нея и от мен.
И хич не ми е до съветите да бягам,
че вероятно съм и страшно заблуден.
Кажи ми, а пък аз ще я изчакам
с букет от макове през есента,
преди да се стопи в прегръдките на
все еднакви пролетни цветя.
Познаваш ли, ти, моето момиче?
Не съм я виждал, ала вече я обичам.

Първо паднало перо.

И ако ти кажа, че ми липсваш? Че ми липсваш ужасно много. Обречена съм да си спомням, когато сякаш ти забрави всичко. И чудя се защо не съм злопаметна, защо не те отритна като ненужна прашинка от обречено на гибел бъдеще, което ми обещаваше и обрисуваше ежедневно, ала не показа и частица от желанието да се бориш за мен, за нас. Да, аз се отказах, когато ме нарани. Знаех, че нещастието, което ми подари, не бе заслужено, а лъжите ти бяха твърде смешни и горчиви, щом ги изричаше, гледайки ме в очите. Не си заслужаваше, знам. Ти не беше за мен, може би никога не си бил и никога няма да си. И въпреки това, въпреки, че знам, мислите за целувките ни се прокрадват неканени понякога в съня ми, замествайки те там, където топлината ми липсва. Не те познавах изобщо. Ти познаваш ли се? Не ти вярвам, съжалявам, че се опитах. Ала бях толкова щастлива, когато все още не се беше подиграл с доверието и искреността ми. Вярвах, че си ти. Ти си този, с който ще бъда, човекът, на когото ще подаря най-скритата си, запазена нежност и грижа. Щях да се влюбя. Колко близо бях само! Но ти искаше да сме щастливи за пред другите, а тихата ми меланхолия бе готов да разкъсаш с най-жлъчни и груби маниери.  И все пак ми липсва момчето, което мислех, че беше. Липсват ми малките, сладки жестове и смешновато клиширани любовни обяснения, на които се засмивах в началото, ала малко по малко започвах да вярвам. Липсва ми дъха ти по кожата ми, ръцете ти на кръста ми. Липсва ми детския ти ентусиазъм, налудничавите ти мечти, липсва ми идеята, която съгради в началото за двама ни. Липсваше ми още тогава, когато все още беше до мен. Няма по-мъчителна липса от тази, нали?

Съжалявам, че не ме обикна и не се опита да се бориш. Съжалявам, че не те обикнах и не се опитах да те променя. Не, излъгах. Не исках да те променям. Никога не съм искала, просто желаех да си паснем като парченца на пъзел, да приемеш всички мои страни, не само тези, които те привлякоха в мен поначало. Не успя, нали? Никога не се бе и опитвал, нямаше и да го направиш.

Нека да те забравя. Да спра да се връщам назад. Малко по малко ще се справя. Ще ти пиша тук, където няма да го прочетеш и дори няма да знаеш, че е адресирано в мислите ми до теб. Не го заслужаваш, ала знам, че тези прощални послания ще те изтрият напълно.

Първо паднало перо.

Историята на нещо обречено

В лилави краски оцвети нощта

и нека тихо е за нас небето.

Звезди ми дай, да вкуся от света,

бъди луна, а аз ще съм морето.

Небе ми дай, с крила ме загърни.

без намек за очаквания излишни.

Но да летиш се случва да боли,

макар далеч да са душите ни предишни.

В мечти поспри и протегни ръце,

в прегръдките на хиляди заблуди,

но даже да е лудост- остани дете,

все още тичащо след пеперуди.

Издишай мрак, но вдишай светлина,

учи ме да танцувам с тишината.

Бъди ми враг, но само на шега,

в ковчеже заключи ни самотата.

Рисувай с устните си ти по мен.

Дъжда вплети в косите ми със пръсти

и нека този миг не бъде никога сломен

от думите, от сивота безвкусна.

***

 

Мое лятно момче посред есен,

ето пиша ти нещо за сбогом.

Твърде скоро светът стана тесен

и послушахме чуждите хора.

Стъпи криво, но аз те последвах,

с ръце си изровихме рова

и сърцата ни тихо се свиха,

заглушени от странна отрова.

В теб видях и небе, и простори,

свобода за игра и въздишки,

но пък черното в теб ми се стори

твърде тежко, бодливо, излишно.

И не чувахме нашата песен,

заблудиха ни плоски идеи.

Бе ли истина, а може би нищо,

но превърна ни в злъчни злодеи.

Някой взе, някой даде- ще помня,

че поне за момент не болеше

и играеше пламък от огъня-

беше истинско, вярвам, че беше!

Мое лятно момче посред есен,

ето пиша ти нещо за сбогом.

 Знам, че кратко бе и доста бодеше,

но поне ни останаха спомени.