Нещата толкова ненадейно бързо се променят, че чак е странно. Днес си тук с хора, които смяташ, че никога няма да те оставят или ти самият никога няма да нараниш и бам!- изневиделица всичко се обръща наопаки. Като да потопиш главата си в морето и да се опиташ да надуеш балон. Еми, не става! Ще ти свърши въздуха. (колко шокиращо, знам...)
 Сам, сама, без никой. Фиктивни приятелства, напразни обещания, вмъкнати помежду другото всред някоя и друга целувка...и то за какво? Толкова много въдици и толкова много риби в морето за тях, но все пак някой ще избере именно теб, ей така, да те понаболява после, колкото да кажеш, че пак си се подвел по собствената си наивна надежда. И това изобщо не е поетично, не е лирично, красиво и напудрено, издокарващо автора, това възвишено, себеобичащо се, но и дълбоко мразещо сърцевината си същество, на нещо, което не е е или поне не е в момента. И аз съм тук. Просто стих, но ми я няма римата. Кални петна по детски дрешки или нацапани пръсти с акварелни бои. А казах ли ви как няколко сърдечни удара след полунощ реших да рисувам на стената си с най-обикновен графитен молив?
Криза на съзнанието.
 Боли ме да вярвам.
 Тя не е до мен, но нея я нямаше отдавна. Той ме излъга, но всички го очакваха. И какво от това? Така ми било писано. Уж. Какъв трябва да си, за да заслужиш любов? Да мачкаш? Омръзна ми. Сама с хората, а  всеки дърпа към себе си парчета месо от твоята собствена рана. Пробвам да съм егоист- провал, ама пак съм лошата. И дори не мога да довърша това душевно недоразумение. Кокичета.