Безгласна песен

Да живееш, облечена в чуждите думи.
Да се смееш фалшиво на плоски шеги.
Да вървиш по пътека, чертана накриво
и да вярваш, че в края по-малко боли.

Идеали прегръщаш, там, някакви сиви.
А пък вътрешно призрачни лееш сълзи.
С пръсти стискаш за гърлото писък без сили.
Колко жалко- гласът ти в сърцето ти спи.

И те викат, и съскат - в главата ги чуваш.
Всеки мисли, че знае от друг по-добре.
А това, дето носиш веч няколко зими,
само ти го усещаш как остро боде.

А вериги на дълг жлъчно душат света ти.
Те изпиват с наслада вкусни капки живот.
За пощада те молят куп надежди, да, луди!
Не превръщай се в хорски, тъй жалък робот.

Ти все някога смелост за песен да имаш -
аз желая ти с искрена болка, дете
И ще гледаш назад, пак сама посред зима,
как цедиха те грозно чужди, груби ръце.