"С приятели препълнен е и този ад"

В тъгата сме познати, а в щастието се мразим.
Нима това за вас е то-истинска съдба?
И колко още време душите си ще мамим,
когато сякаш всичко е просто на игра?

Копнежите ги любим, обличаме надежда,
а с всяка капка обич изпиваме море.
До Егоизма светий май всичко тук се свежда,
защо да търсим слънце, щом в мрака сме добре?

С приятели ще пълним и всеки малък празник,
в адското съзрели невиждан благодат.
Понякога аз питам тез мисли мои разни
дали това те прави наистина богат.

С очи незрящи търсим на земното благата
и плакнем ги доволно с кални добрини.
Нали е тук най-важно, че пълна е устата
със златна броеница от ласкави злини.

Приятели, постойте и нека сме любезни.
За мен сте просто шарен декор от празна свян.
Но няма да съм груба, душите ви са нежни,
той-пътят ви е гладък, но със стъкла послан.

Свят на глухи пианисти

Да живеем в мъглата на своето време,
нека гоним ний празни и тъжни лъжи.
Щом дори светлината лицето не грее,
пламъкът е студен и фалшив, запомни!

Всеки ден ще пилеем парченца надежда
за по-нежни и истински чисти съдби.
Но мълчи! Знам, за теб непонятно изглежда -
в егоизма ядеш даже свой’те мечти.

И печални сме ние, очите си впили
във тъмнееща бездна, с дъх на тъга.
Нека вярваме, че и доброто сме скрили,
тук без него е чужда таз грозна сълза.

Прогони я! Да, давай! Какво ще попречи?
Златен път от сърцето ти си си послал.
В тебе празно е, даже жлъчта там не свети.
Ти акорд си на пълен със фалш чер роял.

Кое е най-важното?

Приближи се, мили, и кажи – не са ли те ужасни?
Нима не са наясно, че в душите им е тясно?
Гротесни малки кукли, тъй грозна гледка само!
Как стискат с мазни длани сърцата си безстрастни...

Очи невзрящи нявга ухаели са, мътни
и те на капка нежност - сестрата на надежда.
И кой пак злобно сам в тях се даже вглежда?
Вземи и избоди ги, без съжаления смътни.

И нека кръв да пием в бокал от самотата
на тези жалки мравки, дарени с живот.
Че кой е казал грях е под този божи свод?
Пред кръста прекръсти се и тъпкай в тишината...

Измий вината с грешки, попий ги в късче плат
и нека са човешки, че Бог прощава пак.
От бедни залък взимай, богати не щади.
От всичко граби смело, най-важният си Ти!

Крила на бели пеперуди

Сърцето ми роди се сред морските вълни,
дари го топъл бриз с лъжовни добрини,
а тази суха обич, копнежа по небе,
удавяш в капки солни- сълзите на море.
И бели пеперуди игриво, в летен танц,
тъй пърхат със заблуди, почти в ефирен транс.
А то горкото само си вярва- не боли,
не вижда, че крила им в пяна претвори.
В скалите се разбиват и пръскат с тишина
последен слънчев спомен за синята тъма.

В сънят

Назаем дъх на чуждо време
в шепи смело днес граби,
че знам, сърцето ти е бреме -
мечта за нечии горчиви дни.
С шепот сътвори милувка,
с всеки поглед мил и нов.
На мъртвото ти дай целувка,
издишай песен в своя ров.
Тоз, който прокопа в съня си,
в съня го и обикна жив.
През пръстите прокапва смисъл
от раната, от кръста крив.
И празна мисъл, изтъкана
от страстен до печал копнеж,
гравира върху твойте устни
от гроба пресен ледна скреж.

Последно писмо до Майката

Прах. Мрачен ъгъл в стая.
Сянка. Там твори начало.
Обич. Догаряща омая.
Пулс. Кръст трепери в тяло.
Спомен. Някъде отвежда.
Сам. Портрет или огледало?
Пламък. Гаснеща надежда.
Аз съм. Добро и зло прави цяло.
Мъка. Последна стича се сълза.
Олово. Треперещ, стискам в ръка.
Пукот. В мен място няма за душа.
Капка. В червено залезът умря.

***

Стъклени стичат сълзите се.
В шепи събираш ги, стапят се.
Ти прости ми, Майко,

мъртъв сред живи вървях,
сам да дишам не успях.

А теб страх ли те е да чувстваш?

Тя избърса сълзите си и остави подгизналото одеало да падне на пода. Беше силен характер, умееше да прикрива умело моментите на слабост и тези така съкровени, тайни желания от хищните очи на хорското безразличие. Умееше да се преструва, сливаше се с морето от хора и макар да не показваше истинската си същност, случваше се понякога да изпусне нещо малко и нищожно от себе си и така отприщваше цялата тежест и мъчително подтискана болка. А те поемаха по пътя на вятъра като блестящи златисти прашинки от пропукания пясъчен часовник на нейния живот. Болеше, но рядко си го мислеше. Имаше път пред себе си, ясно начертана пътека към мъглявата далечина на бъдещето - не беше страст, но беше по-добре от безпосочно лутане. Хаосът никога не носеше мир и щастие. Да, такава беше. Отрано научи да преглъща на горчиви хапове истините в живота, прозря колко безполезни слабости бяха емоциите, които преди така ревниво стискаше в сърцето си като последната останала частица от нея, неспособна да бъде контролирана. Ала в този живот всеки бе обречен да бъде контролиран. Материалното винаги щеше да властва над глупаво идеализираните представи за свобода, любов, приятелство. И всеки бе вперил алчен поглед в облагата в края на пътя, и всеки бе способен да те избута от него, решен на всяка цена да стигне до крайната цел. Бе толкова просто, логично, правилно - слабите и наивните не оцеляваха. Мечтателите бяха обречени да се лутат в свят на мъгливи миражи, в лудешки танц с призраците на собственото си въображение, докато не получеха първия плесник от реалността. Този урок болеше най-много и се помнеше за цял живот.
Ала помнеше още отминалото време на чисто и искрено, по детскиму съществуване. Помнеше как успяваше да намира капчици радост дори в дребните, тривиални неща като насрещна усмивка или дъжд посред лято.
А тогава имаше едно момче, което й каза веднъж, че е обречена да се лута в сънищата на хората, без да го знае - сам самичка. Че вечно щеше да броди там, където другите оставяха ненужното, страховете, стетанията, съжаленията си. Тя щеше да ги събира в малкото си бурканче за спомени, грижовно, с усмивка, и да вярва, че живее в реалното; че сънищата са направени от истина, а хората умеят да се смеят искрено. Да вярваш в полета на умираща птица ли бе по-доброто или да я убиеш преди да полети? Да, тя мислеше, че всичко това е поредната лъжовна милувка на илюзорните очаквания от хората, които тъй рядко и странно намираха път към сърцето ти, даряваха му нежно ухание, на надежда и вяра в лъчистото слънце, а щом си отидеха, оставяха те в самотата на тъмната таванска стая, наречена реалност. В какво да вярваме, когато лъжите са най-лесният път към облаците? Как да усещаме земята като здрава и стабилна опора под краката си, когато погледът е устремен във висините и всепоглъщащото синьо на безкрайния небосвод?

--------------------------------------------------------------------------------------------
- Твърде много идеализираш любовта. – изрече момичето, през чиито кехлибарени къдрици вятърът любопитно провираше пръсти.
Тя хвърли кос, укорителен поглед на момчето, приседнало на пейката до нея, което вдигна бавно глава от разтворената на коленете му тетрадка.
Хора минаваха покрай тях и всеки спираше любопитен поглед върху белите листи, вече наполовина изпъстрени с накривения артистично почерк на младежа, ала той дори не забелязваше.
- Нима? Не е ли по-добре да чувстваш, да вярваш в нещо? Любовта е онази животворна глътка въздух, която осмисля самото дишане като необходим физиологичен процес.- той се усмихна и превъртя молива в ръката си.
- Ала тя не е трайна! Любовта е просто идеята да бъдеш обичан, идеята да обичаш някой. Хората си изграждат лъжовни представи за човека до тях, убеждавайки се, че са влюбени. Много просто обичат мисълта да обичат. А какво става, когато прозрат същността им? Миражът охладнява, а толкова често изходът е омраза. В нея вярвам, тя е много по-истинска от краткотрайната хипноза на чувствата.
- Теб страх ли те е да чувстваш?- той наклони глава любопитно, без да изпуска от очи изненаданото й лице.
- Това, че ти си достатъчно наивен, за да се осланяш единствено и само на чувставта си, не означава, че всички останали трябва да са същите! Любовта е просто излишна загуба на хормони и куп разочароващи илюзии. Единственото трайно нещо в живота е лоялността и уважението.
- Мислиш, че е по-добре да се чувстваш задължен към човека и само затова да останеш с него?
- Не става дума просто за задължение. Когато цениш човека до себе си, уважаваш го, естествено, че ще бъдеш лоялен.
- Не е ли приятелството по-трайно?
Момичето го изгледа неодобрително.
Последва кратка пауза. Успокоителна тишина увисна като невидима преграда между двамата, изпълнена единствено с шумоленето на листата по дърветата и приглушените в далечината гласове на отминаващите хора. Някъде зад гърбовете им се чу детски плач. Тогава внезапно момчето се изправи рязко, хващайки русокоската за ръката.
- Ела.
Тя понечи да се възпротиви, но незнайно защо послушно го последва, чудейки се сърдито какво ли иска пак да я убеждава в своя глупав свят на чудеса. Той направи само още две крачки и се спря точно в центъра на слънчевата паркова алея.
- Какво виждаш?- попита я, като внимателно хвана раменете й, обръщайки я с лице към губещия се в далечината край на асфалтираната пътечка, обрамчена и от двете страни с високи, величествено и нагъсто разположени дървета. Слънцето топло и щедро галеше богатите им разлистили се корони, а мекото сияние на лъчите проникваха през пролуките в тях, гонеха се по земята, създавайки една шарена мозайка от слънчеви петна.
- Виждам... парк. – отвърна троснато, сякаш току-що й бе зададен най-малоумният въпрос, който някога бе чувала през живота си.
- Погледни пак... по-дълбоко.
Тя подбели очи, опитвайки се да се отдръпне, ала младежът не я пусна.
- Добре, нека опитаме пак. С какво свързваш парка?
Разбрала, че няма да я освободи, докато не се включи в глуповатата му, привидно, игричка, тя отвърна отегчено.
- Спокойствие? Място за отдих и почивка от шумния градски живот.
- Още?
Златокоската отметна кичур коса, като присви очи, впила поглед в мъждивия край на алеята.
- Ако трябва да гледам с твоите розови очила, то нека кажем, че виждам едно малко олицетворение на живота. Това - направи пренепрежителен жест към пътечката- е пътят, нашия живот, чийто край и продължение е неясен, а очертанията му се губят, гледани в точно този миг, от това положение. Дърветата... това се всички тези, случайни, или не чак толкова, хора, с които неизбежно се срещаме и разминаваме по пътя си, а некролозите по стволовете им е загубата, разочарованието, края, дори пречките, с които всеки трябва да се справи по своему, за да продължи напред. Ала винаги светлината ще намира своя път през колебанията и обезверяването, ще пробива през короните на дърветата като надеждата, която окрилява съдбите ни, тласкайки ни, дори несъзнателно понякога, напред.
Той се усмихна. Беше вперил топлите си очи в лицето й, изучавайки малките трепети на искреност и обич, прозиращи през маската на апатия в изражението й.
Устните му се извиха в топла, любяща усмивка, когато прошепна.
- И всичко това е твое...