Решение

Вдишвам бавно и издишвам
насъбрала се тъга.
Думи бягат ми излишни,
щом говоря си с дъжда.

Спомен, стон, дори въздишка.
Топла капчица сълза.
С пръст докосвам я и виж я
как се стапя тя сама.

Да, напразно ще да търся
светлина, де тегне мрак.
Но сърцето грозно пъшка
в леден обръч от инат.

Аз отказвам се да бродя
в мътен облак от лъжи.
Ще запълня празно тяло
с нови, девствени мечти.

И тогава пак ще дишам,
ще прогледна в черен здрач.
С дъх горещ ще да напиша
кой съм аз, защо живях.

Спомен за лятото

През житни поля тичах боса,
на слънцето с дъха в косите.
И вярвах, че в себе си нося
на класове златни душите.

И мислех си: "В мен лято грее,
тук облачни не ще са дните!"
Сърцето ми вечно умее
на други да пие сълзите.

И синьо, високо небето
по цял ден гледах, засмяна.
А скачаше в мене детето,
то облаче в опит да хване.

Уви, бързо лятото свърши.
Погуби го зимната заран.
Тя светли лъчите прекърши.
Събудих се в студа обляна.

Увехна тя - мойта усмивка.
Загубиха цвят и косите.
Догаря последна обвивка-
за спомен опора в гърдите.

И бързо съблякох одежди,
от слънчеви зайчета шити.
Напразно таяха надежди
на класове златни душите.

Да, такава съм!

- Защо се смееш през сълзи, малко момиче?
- Защото обичам!

Обичам да се будя с аромата на есен.
Това в мен е ритъм на живот, начало на нова песен.
Да, такава съм. Събирам звезди с очи и боса тичам по калните улици.
В ресниците ми дъждът се спира, ръце протягам и слънце лъчи там провира.
В коси си сплитам залези, от пеперуди нося нанизи.
В тъгата съм влюбена, от сън в свят събудена.

Красавица-надежда

Аз в цветя съм те обвила,
твоя ярък силует.
Боже, колко си красива
за душа, що знае гнет.

През очите ти-прозорци
виждам светлина, небе.
И мечтите ми, тъй прости,
като лист аз свих на две.

И прибрах ги в плик от обич
с цвят на искреност, печал.
Знаеш, винаги ще помня
той какво ми беше дал.

Ти с усмивка кротко гледаш
как се сгушвам в твойта гръд.
С пръсти пръскаш в съня ми
звезден прах над топла плът.

И унесена от радост
в лъжовни светове,
аз приемам уж с вялост
тез протегнати ръце.

Знам, ще тръгнеш пак внезапно,
ще откъснеш с тежък звън
всеки полъх ароматен,
упоил света насън.

Вероятно ще се върнеш
със стъпки, носещи цветя.
Пак ще искаш да прегърнеш
веч прозрачната душа.

Безгласна песен

Да живееш, облечена в чуждите думи.
Да се смееш фалшиво на плоски шеги.
Да вървиш по пътека, чертана накриво
и да вярваш, че в края по-малко боли.

Идеали прегръщаш, там, някакви сиви.
А пък вътрешно призрачни лееш сълзи.
С пръсти стискаш за гърлото писък без сили.
Колко жалко- гласът ти в сърцето ти спи.

И те викат, и съскат - в главата ги чуваш.
Всеки мисли, че знае от друг по-добре.
А това, дето носиш веч няколко зими,
само ти го усещаш как остро боде.

А вериги на дълг жлъчно душат света ти.
Те изпиват с наслада вкусни капки живот.
За пощада те молят куп надежди, да, луди!
Не превръщай се в хорски, тъй жалък робот.

Ти все някога смелост за песен да имаш -
аз желая ти с искрена болка, дете
И ще гледаш назад, пак сама посред зима,
как цедиха те грозно чужди, груби ръце.

През стъклени очи

През стъклени очи видях света
с очите на една бездушна кукла.
Пред тях бледнее даже и смъртта.
Отвътре празна е, но пък е тъй послушна!

Вериги стягат тая куха гръд,
изстинала в свойта вечна зима.
Разлага се студена, суха плът.
Тук смисъл няма, вече си замина.

Очи - пропукани цветя от лед.
Там грее, виждам, нечий спомен.
През тях тегла видяла си навред,
ти, тъжен стон от скръб отронен.

Защо го криеш твоя кукловод,
зловещ измамник, слял се с мрака.
И ти си рожба на проклет завод
за жалки сенки на два крака.

Той даде ти парче стъкло.
Назъбен, впит, коварен взор е.
Не ще поправи то само
небе от спомен, твой позор е.

През стъклени очи видях света,
очи, препълнени с отрова суха.
И да заплачеш даже не успя,
ти, бедна кукло - мъчна, глуха.

А страх запъпли в тоя час
по кожата ми пребледняла.
В тебе себе си съзрях.
Очите ти са мое огледало.

Ти коя си?

Аз съм това, което забравяш,
аз съм това, от което се криеш.
Аз съм това, което премълчаваш,
в болката ще ме откриеш.

С нокти хищни раздирам сърцето,
чувстваш - пия от твоя живот.
Там, където умря в теб детето,
още пресен ухае тоз' гроб.

И танцувам с грация тъжна,
с красота на поквара, без жал,
върху диря от съхнещи сълзи,
що превръщам аз вече на кал.

„Ти коя си?“ - отчаяно питаш.
И, треперещи, тътриш нозе.
С ръце се опитваш да пипнеш
мойта плът - тя отровно боде.

Смях звънлив пак ще гали ума ти,
унизен от безброй страхове.
Аз ще взема дори и дъха ти,
ще се храня с твойто сърце.

И тогава ще тръгна си тайно,
ще ме търсиш, побъркан от гняв.
В лабиринт ще се луташ безкрайно,
там, където аз кръв ти подлях.