Фалш или самота?

Фалш печален или мъчна самота?
Какъв е твоят избор в таз изкуствена игра?
Живот назаем прати слънце вдън земя,
в час потаен, с чужда, кървава следа.

Обичаш, знаем, горещ и тъмен ден.
В теб играе пламък несмутен.
Очи от грях, без жалост и надежда,
към гибел явна съвестта отвежда.

Цветя от зло даряваш за отплата
и криеш в шкафа за трупа лопата.
А всеки ден надничаш в зейналия ад
и хапваш, тъй спокойно, мойта обич за обяд.

А беше демон, влюбен в усмивката на цвете.
Тъй често, на шега, разказваше това.
Обичаше да знаеш, че всяка тъжна есен
ще грея над света ти, оплетен в лъжа.

Но всяко цвете вехне, кога се не полива
и всяка есен плаче с кървави листа,
щом вятърът обрули как тъжна самодива
последната ти маска, оставя тишина...

От нежност най-боли (2)

Сълза отрони тъжен ден

Сълза отрони тъжен ден,
отровен сок на листи ярки.
В цветя дъждът е бил роден,
но днес морят го мисли жарки.

Удави ти с последен стон
и тези кули, тъй мъгливи.
С дъха на стар, протрит балтон
запомних диви ириси в синьо.

Не ще усетя пак земята,
с последна песен, в сън студен.
Нощта откъсна ù крилата,
сълза отрони тъжен ден.

***

Грешен тираж

Сняг на парцали се сипе в съсухрена, сива душа.
Лъх на дихание нежно изтрива и нощна дъга.
Исках да хвана с тези ранени и влажни ръце
поглед последен към твойто, тъй морно, студено лице.

Плъзга се прашна усмивка, безстрастна и бледа - мълчи.
Някога везах завивка от топлите нейни лъчи.
Бродя в света на въздишки, личен е мой карнавал.
Вплитам емоции в маски, няма веч време за жал.

Ето го - там е вагонът. Спирка последна, с поклон.
Нека оставя за сбогом обич, обвита в найлон.
Тръгвам, приятно ми беше, мой нереален мираж.
Може би малко болеше, връщам ти грешен тираж.

Родено от гняв, облечено в думи (3)

Заведение


Напрежение, уволнение...
Мозъкът ти стана същинско заведение.
Тук те дърпат, там закачат,
с болки гайките откачат.
Скърцаш със зъби, гледаш тъпо.
Думи дъвчеш - струват скъпо.
Някой мисли, че си сила,
но от нерви си прогнила.
Мрънкаш глухо извинение и
проблясва там прозрение -
в нашто пъстро общество
пак си стъпила в лайно.
Що получи за отплата?
Няк’ва мижава заплата.
Стига мрънка ми, дете!
Просто свиквай да си зле.

***

Вкус на познавач

Ще направя си гаргара с омраза и поквара.
Ще жабуря смело аз гнусна подлост, мръсна свяст.
И дори ще дам гаранция за изплютата субстанция,
на лъжи е първа станция!
Глътка, три - гръдта боли...
Но защо ти е сърце, надарен с това небце?
Две минутки за реклама, по въпроса мнение няма.
Таз житейска дегустация на духа ми е кастрация!

***

В чест на хората с прогнили сърца

Призрак от чувства, в дрехи, шити от мъгла.
И за теб ли сгреших аз? Ти лъжа си? Нима?
Да, глупачка! Повярвах в тебе смисъл, че има.
О, ти, жалък позорник, как ми лъхаш на интрига!

Знаеш ли, стига! Веч да мисля заболя ме.
Това, дето беше, с жлъч отвътре ме прояде.
Да, твърдиш, че ще мога да преглътна обиди,
а пак хвърляш ми думи, по-мръсни и от гниди.

„Аз обичам те." - казваш. Това е твое желание.
Аз изплюх се на твойто фалшиво обещание!
Колко лесно ги пееш тия няколко реда,
как пред мен въобще смееш да говориш за „проблема“?

Много бързо забравям хора с гниещи сърца
и не знам да прощавам замаскирана вина
Щом лицето бледнее след достатъчно време,
заменим е тук всеки и това не е бреме.

Решение

Вдишвам бавно и издишвам
насъбрала се тъга.
Думи бягат ми излишни,
щом говоря си с дъжда.

Спомен, стон, дори въздишка.
Топла капчица сълза.
С пръст докосвам я и виж я
как се стапя тя сама.

Да, напразно ще да търся
светлина, де тегне мрак.
Но сърцето грозно пъшка
в леден обръч от инат.

Аз отказвам се да бродя
в мътен облак от лъжи.
Ще запълня празно тяло
с нови, девствени мечти.

И тогава пак ще дишам,
ще прогледна в черен здрач.
С дъх горещ ще да напиша
кой съм аз, защо живях.

Спомен за лятото

През житни поля тичах боса,
на слънцето с дъха в косите.
И вярвах, че в себе си нося
на класове златни душите.

И мислех си: "В мен лято грее,
тук облачни не ще са дните!"
Сърцето ми вечно умее
на други да пие сълзите.

И синьо, високо небето
по цял ден гледах, засмяна.
А скачаше в мене детето,
то облаче в опит да хване.

Уви, бързо лятото свърши.
Погуби го зимната заран.
Тя светли лъчите прекърши.
Събудих се в студа обляна.

Увехна тя - мойта усмивка.
Загубиха цвят и косите.
Догаря последна обвивка-
за спомен опора в гърдите.

И бързо съблякох одежди,
от слънчеви зайчета шити.
Напразно таяха надежди
на класове златни душите.

Да, такава съм!

- Защо се смееш през сълзи, малко момиче?
- Защото обичам!

Обичам да се будя с аромата на есен.
Това в мен е ритъм на живот, начало на нова песен.
Да, такава съм. Събирам звезди с очи и боса тичам по калните улици.
В ресниците ми дъждът се спира, ръце протягам и слънце лъчи там провира.
В коси си сплитам залези, от пеперуди нося нанизи.
В тъгата съм влюбена, от сън в свят събудена.

Красавица-надежда

Аз в цветя съм те обвила,
твоя ярък силует.
Боже, колко си красива
за душа, що знае гнет.

През очите ти-прозорци
виждам светлина, небе.
И мечтите ми, тъй прости,
като лист аз свих на две.

И прибрах ги в плик от обич
с цвят на искреност, печал.
Знаеш, винаги ще помня
той какво ми беше дал.

Ти с усмивка кротко гледаш
как се сгушвам в твойта гръд.
С пръсти пръскаш в съня ми
звезден прах над топла плът.

И унесена от радост
в лъжовни светове,
аз приемам уж с вялост
тез протегнати ръце.

Знам, ще тръгнеш пак внезапно,
ще откъснеш с тежък звън
всеки полъх ароматен,
упоил света насън.

Вероятно ще се върнеш
със стъпки, носещи цветя.
Пак ще искаш да прегърнеш
веч прозрачната душа.