В лилави краски
оцвети нощта
и нека тихо е
за нас небето.
Звезди ми дай,
да вкуся от света,
бъди луна, а
аз ще съм морето.
Небе ми дай, с
крила ме загърни.
без намек за
очаквания излишни.
Но да летиш се
случва да боли,
макар далеч да
са душите ни предишни.
В мечти поспри
и протегни ръце,
в прегръдките
на хиляди заблуди,
но даже да е
лудост- остани дете,
все още тичащо
след пеперуди.
Издишай мрак,
но вдишай светлина,
учи ме да
танцувам с тишината.
Бъди ми враг,
но само на шега,
в ковчеже
заключи ни самотата.
Рисувай с устните
си ти по мен.
Дъжда вплети в
косите ми със пръсти
и нека този
миг не бъде никога сломен
от думите, от
сивота безвкусна.
***
Мое лятно
момче посред есен,
ето пиша ти
нещо за сбогом.
Твърде скоро
светът стана тесен
и послушахме
чуждите хора.
Стъпи криво,
но аз те последвах,
с ръце си
изровихме рова
и сърцата ни
тихо се свиха,
заглушени от
странна отрова.
В теб видях и
небе, и простори,
свобода за
игра и въздишки,
но пък черното
в теб ми се стори
твърде тежко,
бодливо, излишно.
И не чувахме
нашата песен,
заблудиха ни
плоски идеи.
Бе ли истина,
а може би нищо,
но превърна ни
в злъчни злодеи.
Някой взе,
някой даде- ще помня,
че поне за
момент не болеше
и играеше
пламък от огъня-
беше истинско,
вярвам, че беше!
Мое лятно
момче посред есен,
ето пиша ти
нещо за сбогом.
Знам, че кратко бе и доста бодеше,
но поне ни
останаха спомени.
0 коментара:
Публикуване на коментар