Първо паднало перо.

И ако ти кажа, че ми липсваш? Че ми липсваш ужасно много. Обречена съм да си спомням, когато сякаш ти забрави всичко. И чудя се защо не съм злопаметна, защо не те отритна като ненужна прашинка от обречено на гибел бъдеще, което ми обещаваше и обрисуваше ежедневно, ала не показа и частица от желанието да се бориш за мен, за нас. Да, аз се отказах, когато ме нарани. Знаех, че нещастието, което ми подари, не бе заслужено, а лъжите ти бяха твърде смешни и горчиви, щом ги изричаше, гледайки ме в очите. Не си заслужаваше, знам. Ти не беше за мен, може би никога не си бил и никога няма да си. И въпреки това, въпреки, че знам, мислите за целувките ни се прокрадват неканени понякога в съня ми, замествайки те там, където топлината ми липсва. Не те познавах изобщо. Ти познаваш ли се? Не ти вярвам, съжалявам, че се опитах. Ала бях толкова щастлива, когато все още не се беше подиграл с доверието и искреността ми. Вярвах, че си ти. Ти си този, с който ще бъда, човекът, на когото ще подаря най-скритата си, запазена нежност и грижа. Щях да се влюбя. Колко близо бях само! Но ти искаше да сме щастливи за пред другите, а тихата ми меланхолия бе готов да разкъсаш с най-жлъчни и груби маниери.  И все пак ми липсва момчето, което мислех, че беше. Липсват ми малките, сладки жестове и смешновато клиширани любовни обяснения, на които се засмивах в началото, ала малко по малко започвах да вярвам. Липсва ми дъха ти по кожата ми, ръцете ти на кръста ми. Липсва ми детския ти ентусиазъм, налудничавите ти мечти, липсва ми идеята, която съгради в началото за двама ни. Липсваше ми още тогава, когато все още беше до мен. Няма по-мъчителна липса от тази, нали?

Съжалявам, че не ме обикна и не се опита да се бориш. Съжалявам, че не те обикнах и не се опитах да те променя. Не, излъгах. Не исках да те променям. Никога не съм искала, просто желаех да си паснем като парченца на пъзел, да приемеш всички мои страни, не само тези, които те привлякоха в мен поначало. Не успя, нали? Никога не се бе и опитвал, нямаше и да го направиш.

Нека да те забравя. Да спра да се връщам назад. Малко по малко ще се справя. Ще ти пиша тук, където няма да го прочетеш и дори няма да знаеш, че е адресирано в мислите ми до теб. Не го заслужаваш, ала знам, че тези прощални послания ще те изтрият напълно.

Първо паднало перо.

Историята на нещо обречено

В лилави краски оцвети нощта

и нека тихо е за нас небето.

Звезди ми дай, да вкуся от света,

бъди луна, а аз ще съм морето.

Небе ми дай, с крила ме загърни.

без намек за очаквания излишни.

Но да летиш се случва да боли,

макар далеч да са душите ни предишни.

В мечти поспри и протегни ръце,

в прегръдките на хиляди заблуди,

но даже да е лудост- остани дете,

все още тичащо след пеперуди.

Издишай мрак, но вдишай светлина,

учи ме да танцувам с тишината.

Бъди ми враг, но само на шега,

в ковчеже заключи ни самотата.

Рисувай с устните си ти по мен.

Дъжда вплети в косите ми със пръсти

и нека този миг не бъде никога сломен

от думите, от сивота безвкусна.

***

 

Мое лятно момче посред есен,

ето пиша ти нещо за сбогом.

Твърде скоро светът стана тесен

и послушахме чуждите хора.

Стъпи криво, но аз те последвах,

с ръце си изровихме рова

и сърцата ни тихо се свиха,

заглушени от странна отрова.

В теб видях и небе, и простори,

свобода за игра и въздишки,

но пък черното в теб ми се стори

твърде тежко, бодливо, излишно.

И не чувахме нашата песен,

заблудиха ни плоски идеи.

Бе ли истина, а може би нищо,

но превърна ни в злъчни злодеи.

Някой взе, някой даде- ще помня,

че поне за момент не болеше

и играеше пламък от огъня-

беше истинско, вярвам, че беше!

Мое лятно момче посред есен,

ето пиша ти нещо за сбогом.

 Знам, че кратко бе и доста бодеше,

но поне ни останаха спомени.

Накарай ме да се удавя

Аз просто исках да ме мразиш, ти лято мое, с дъх на есента,

а сякаш тъжно е да ме забравиш, когато в теб намирам само нищета.

Надежди, вятърничеви и глухи, съшити в кули от небрежен хлад,

прегръщам облаци от листи сухи-целувка смъртна и на този град.

И в сиво потопи ме, удави ме, със пръсти стискай черното във мен,

извий дъха ми като глина, умори ме, дълбай без милост, аз съм в плен.

И къс по къс забивай смело, студена обич- топъл мраз,

 с цветя косите ми разплитай, но остави бодлите им по  тях.

Заший умората със време, но излекувай  гордостта ми  със лъжи.

Убивай, дишай, мачкай в мене, но нека злобата при нас да спи.

И като снежен сън или пречупен повик, ти дръж сърцето ми във есента.

И нека в мен по-тъмно да остава, когато по-далеч е пролетта.

Накарай ме да го забравя , накарай ме да се удавя.

Усмивка от стария албум

Стар албум с мръсни страници,

пожълтели от студ, там- в прахта.

А от тях- смях, загнезден в поръбени граници,

смях на  чуждо-безбройните мои лица.

И седя тук- в сумрачната стая,

наблюдавам ги с празни очи.

Меланхолията сладка с отрова

зад клепачите нежно люти.

Бях това аз, ето тук- със мечтите.

Щях да бъда певица, герой,

астронавт, а защо не и птица?

Колко исках тоз сън да е мой...

Срещах хора, различни и пъстри

като тубички, пълни с бои,

а те  смело целуваха облаци

върху блокчета-  рисувах ги с дни!

Много краски загубих по пътя,

замених ги с нюанс на дъга.

Промених се, но влюбих се в

бурята, дето носи след облак дъжда.

Вече боса не тичам по пясъка,

не протягам към слънце ръце.

Твърде рядко се спирам над розите,

с аромат да напълня сърце.

И запитах се- право ли сторих,

щом със порива тихо се слях,

да потърся следите от себе си-

тях отдавна зад мене разлях.

Малко тъжно е как то се свива-

онова инатливо дете, дето

вярваше в моите сили

до небето да стигна с нозе.

То е живо, прегръща ме, тук е.

Нервността ми изтръгва само.

„Няма страшно, дори да забравиш.

Да ме пазиш се моля, дано!

Не е късно в магия да вярваш,

не е късно да плачеш от смях,

да извадиш от спомена блясъка,

да играеш със кукли на шах.

Свободата е вечна, поискаш ли.

Свободата е шкаф със бели,

тя е детското, палаво, истинско-

да се смееш, дори да боли.“

И затворих с усмивка корицата,

дъх поех в малък облак от прах

 и помислих си май, че е истина

този сън, що във снимка съзрях.

Не е край и последната страница,

тя е просто начален акорд-

в живота-игра нова граница и

възможност за нов мой рекорд.