В сънят

Назаем дъх на чуждо време
в шепи смело днес граби,
че знам, сърцето ти е бреме -
мечта за нечии горчиви дни.
С шепот сътвори милувка,
с всеки поглед мил и нов.
На мъртвото ти дай целувка,
издишай песен в своя ров.
Тоз, който прокопа в съня си,
в съня го и обикна жив.
През пръстите прокапва смисъл
от раната, от кръста крив.
И празна мисъл, изтъкана
от страстен до печал копнеж,
гравира върху твойте устни
от гроба пресен ледна скреж.

Последно писмо до Майката

Прах. Мрачен ъгъл в стая.
Сянка. Там твори начало.
Обич. Догаряща омая.
Пулс. Кръст трепери в тяло.
Спомен. Някъде отвежда.
Сам. Портрет или огледало?
Пламък. Гаснеща надежда.
Аз съм. Добро и зло прави цяло.
Мъка. Последна стича се сълза.
Олово. Треперещ, стискам в ръка.
Пукот. В мен място няма за душа.
Капка. В червено залезът умря.

***

Стъклени стичат сълзите се.
В шепи събираш ги, стапят се.
Ти прости ми, Майко,

мъртъв сред живи вървях,
сам да дишам не успях.

А теб страх ли те е да чувстваш?

Тя избърса сълзите си и остави подгизналото одеало да падне на пода. Беше силен характер, умееше да прикрива умело моментите на слабост и тези така съкровени, тайни желания от хищните очи на хорското безразличие. Умееше да се преструва, сливаше се с морето от хора и макар да не показваше истинската си същност, случваше се понякога да изпусне нещо малко и нищожно от себе си и така отприщваше цялата тежест и мъчително подтискана болка. А те поемаха по пътя на вятъра като блестящи златисти прашинки от пропукания пясъчен часовник на нейния живот. Болеше, но рядко си го мислеше. Имаше път пред себе си, ясно начертана пътека към мъглявата далечина на бъдещето - не беше страст, но беше по-добре от безпосочно лутане. Хаосът никога не носеше мир и щастие. Да, такава беше. Отрано научи да преглъща на горчиви хапове истините в живота, прозря колко безполезни слабости бяха емоциите, които преди така ревниво стискаше в сърцето си като последната останала частица от нея, неспособна да бъде контролирана. Ала в този живот всеки бе обречен да бъде контролиран. Материалното винаги щеше да властва над глупаво идеализираните представи за свобода, любов, приятелство. И всеки бе вперил алчен поглед в облагата в края на пътя, и всеки бе способен да те избута от него, решен на всяка цена да стигне до крайната цел. Бе толкова просто, логично, правилно - слабите и наивните не оцеляваха. Мечтателите бяха обречени да се лутат в свят на мъгливи миражи, в лудешки танц с призраците на собственото си въображение, докато не получеха първия плесник от реалността. Този урок болеше най-много и се помнеше за цял живот.
Ала помнеше още отминалото време на чисто и искрено, по детскиму съществуване. Помнеше как успяваше да намира капчици радост дори в дребните, тривиални неща като насрещна усмивка или дъжд посред лято.
А тогава имаше едно момче, което й каза веднъж, че е обречена да се лута в сънищата на хората, без да го знае - сам самичка. Че вечно щеше да броди там, където другите оставяха ненужното, страховете, стетанията, съжаленията си. Тя щеше да ги събира в малкото си бурканче за спомени, грижовно, с усмивка, и да вярва, че живее в реалното; че сънищата са направени от истина, а хората умеят да се смеят искрено. Да вярваш в полета на умираща птица ли бе по-доброто или да я убиеш преди да полети? Да, тя мислеше, че всичко това е поредната лъжовна милувка на илюзорните очаквания от хората, които тъй рядко и странно намираха път към сърцето ти, даряваха му нежно ухание, на надежда и вяра в лъчистото слънце, а щом си отидеха, оставяха те в самотата на тъмната таванска стая, наречена реалност. В какво да вярваме, когато лъжите са най-лесният път към облаците? Как да усещаме земята като здрава и стабилна опора под краката си, когато погледът е устремен във висините и всепоглъщащото синьо на безкрайния небосвод?

--------------------------------------------------------------------------------------------
- Твърде много идеализираш любовта. – изрече момичето, през чиито кехлибарени къдрици вятърът любопитно провираше пръсти.
Тя хвърли кос, укорителен поглед на момчето, приседнало на пейката до нея, което вдигна бавно глава от разтворената на коленете му тетрадка.
Хора минаваха покрай тях и всеки спираше любопитен поглед върху белите листи, вече наполовина изпъстрени с накривения артистично почерк на младежа, ала той дори не забелязваше.
- Нима? Не е ли по-добре да чувстваш, да вярваш в нещо? Любовта е онази животворна глътка въздух, която осмисля самото дишане като необходим физиологичен процес.- той се усмихна и превъртя молива в ръката си.
- Ала тя не е трайна! Любовта е просто идеята да бъдеш обичан, идеята да обичаш някой. Хората си изграждат лъжовни представи за човека до тях, убеждавайки се, че са влюбени. Много просто обичат мисълта да обичат. А какво става, когато прозрат същността им? Миражът охладнява, а толкова често изходът е омраза. В нея вярвам, тя е много по-истинска от краткотрайната хипноза на чувствата.
- Теб страх ли те е да чувстваш?- той наклони глава любопитно, без да изпуска от очи изненаданото й лице.
- Това, че ти си достатъчно наивен, за да се осланяш единствено и само на чувставта си, не означава, че всички останали трябва да са същите! Любовта е просто излишна загуба на хормони и куп разочароващи илюзии. Единственото трайно нещо в живота е лоялността и уважението.
- Мислиш, че е по-добре да се чувстваш задължен към човека и само затова да останеш с него?
- Не става дума просто за задължение. Когато цениш човека до себе си, уважаваш го, естествено, че ще бъдеш лоялен.
- Не е ли приятелството по-трайно?
Момичето го изгледа неодобрително.
Последва кратка пауза. Успокоителна тишина увисна като невидима преграда между двамата, изпълнена единствено с шумоленето на листата по дърветата и приглушените в далечината гласове на отминаващите хора. Някъде зад гърбовете им се чу детски плач. Тогава внезапно момчето се изправи рязко, хващайки русокоската за ръката.
- Ела.
Тя понечи да се възпротиви, но незнайно защо послушно го последва, чудейки се сърдито какво ли иска пак да я убеждава в своя глупав свят на чудеса. Той направи само още две крачки и се спря точно в центъра на слънчевата паркова алея.
- Какво виждаш?- попита я, като внимателно хвана раменете й, обръщайки я с лице към губещия се в далечината край на асфалтираната пътечка, обрамчена и от двете страни с високи, величествено и нагъсто разположени дървета. Слънцето топло и щедро галеше богатите им разлистили се корони, а мекото сияние на лъчите проникваха през пролуките в тях, гонеха се по земята, създавайки една шарена мозайка от слънчеви петна.
- Виждам... парк. – отвърна троснато, сякаш току-що й бе зададен най-малоумният въпрос, който някога бе чувала през живота си.
- Погледни пак... по-дълбоко.
Тя подбели очи, опитвайки се да се отдръпне, ала младежът не я пусна.
- Добре, нека опитаме пак. С какво свързваш парка?
Разбрала, че няма да я освободи, докато не се включи в глуповатата му, привидно, игричка, тя отвърна отегчено.
- Спокойствие? Място за отдих и почивка от шумния градски живот.
- Още?
Златокоската отметна кичур коса, като присви очи, впила поглед в мъждивия край на алеята.
- Ако трябва да гледам с твоите розови очила, то нека кажем, че виждам едно малко олицетворение на живота. Това - направи пренепрежителен жест към пътечката- е пътят, нашия живот, чийто край и продължение е неясен, а очертанията му се губят, гледани в точно този миг, от това положение. Дърветата... това се всички тези, случайни, или не чак толкова, хора, с които неизбежно се срещаме и разминаваме по пътя си, а некролозите по стволовете им е загубата, разочарованието, края, дори пречките, с които всеки трябва да се справи по своему, за да продължи напред. Ала винаги светлината ще намира своя път през колебанията и обезверяването, ще пробива през короните на дърветата като надеждата, която окрилява съдбите ни, тласкайки ни, дори несъзнателно понякога, напред.
Той се усмихна. Беше вперил топлите си очи в лицето й, изучавайки малките трепети на искреност и обич, прозиращи през маската на апатия в изражението й.
Устните му се извиха в топла, любяща усмивка, когато прошепна.
- И всичко това е твое...

Фалш или самота?

Фалш печален или мъчна самота?
Какъв е твоят избор в таз изкуствена игра?
Живот назаем прати слънце вдън земя,
в час потаен, с чужда, кървава следа.

Обичаш, знаем, горещ и тъмен ден.
В теб играе пламък несмутен.
Очи от грях, без жалост и надежда,
към гибел явна съвестта отвежда.

Цветя от зло даряваш за отплата
и криеш в шкафа за трупа лопата.
А всеки ден надничаш в зейналия ад
и хапваш, тъй спокойно, мойта обич за обяд.

А беше демон, влюбен в усмивката на цвете.
Тъй често, на шега, разказваше това.
Обичаше да знаеш, че всяка тъжна есен
ще грея над света ти, оплетен в лъжа.

Но всяко цвете вехне, кога се не полива
и всяка есен плаче с кървави листа,
щом вятърът обрули как тъжна самодива
последната ти маска, оставя тишина...

От нежност най-боли (2)

Сълза отрони тъжен ден

Сълза отрони тъжен ден,
отровен сок на листи ярки.
В цветя дъждът е бил роден,
но днес морят го мисли жарки.

Удави ти с последен стон
и тези кули, тъй мъгливи.
С дъха на стар, протрит балтон
запомних диви ириси в синьо.

Не ще усетя пак земята,
с последна песен, в сън студен.
Нощта откъсна ù крилата,
сълза отрони тъжен ден.

***

Грешен тираж

Сняг на парцали се сипе в съсухрена, сива душа.
Лъх на дихание нежно изтрива и нощна дъга.
Исках да хвана с тези ранени и влажни ръце
поглед последен към твойто, тъй морно, студено лице.

Плъзга се прашна усмивка, безстрастна и бледа - мълчи.
Някога везах завивка от топлите нейни лъчи.
Бродя в света на въздишки, личен е мой карнавал.
Вплитам емоции в маски, няма веч време за жал.

Ето го - там е вагонът. Спирка последна, с поклон.
Нека оставя за сбогом обич, обвита в найлон.
Тръгвам, приятно ми беше, мой нереален мираж.
Може би малко болеше, връщам ти грешен тираж.

Родено от гняв, облечено в думи (3)

Заведение


Напрежение, уволнение...
Мозъкът ти стана същинско заведение.
Тук те дърпат, там закачат,
с болки гайките откачат.
Скърцаш със зъби, гледаш тъпо.
Думи дъвчеш - струват скъпо.
Някой мисли, че си сила,
но от нерви си прогнила.
Мрънкаш глухо извинение и
проблясва там прозрение -
в нашто пъстро общество
пак си стъпила в лайно.
Що получи за отплата?
Няк’ва мижава заплата.
Стига мрънка ми, дете!
Просто свиквай да си зле.

***

Вкус на познавач

Ще направя си гаргара с омраза и поквара.
Ще жабуря смело аз гнусна подлост, мръсна свяст.
И дори ще дам гаранция за изплютата субстанция,
на лъжи е първа станция!
Глътка, три - гръдта боли...
Но защо ти е сърце, надарен с това небце?
Две минутки за реклама, по въпроса мнение няма.
Таз житейска дегустация на духа ми е кастрация!

***

В чест на хората с прогнили сърца

Призрак от чувства, в дрехи, шити от мъгла.
И за теб ли сгреших аз? Ти лъжа си? Нима?
Да, глупачка! Повярвах в тебе смисъл, че има.
О, ти, жалък позорник, как ми лъхаш на интрига!

Знаеш ли, стига! Веч да мисля заболя ме.
Това, дето беше, с жлъч отвътре ме прояде.
Да, твърдиш, че ще мога да преглътна обиди,
а пак хвърляш ми думи, по-мръсни и от гниди.

„Аз обичам те." - казваш. Това е твое желание.
Аз изплюх се на твойто фалшиво обещание!
Колко лесно ги пееш тия няколко реда,
как пред мен въобще смееш да говориш за „проблема“?

Много бързо забравям хора с гниещи сърца
и не знам да прощавам замаскирана вина
Щом лицето бледнее след достатъчно време,
заменим е тук всеки и това не е бреме.

Решение

Вдишвам бавно и издишвам
насъбрала се тъга.
Думи бягат ми излишни,
щом говоря си с дъжда.

Спомен, стон, дори въздишка.
Топла капчица сълза.
С пръст докосвам я и виж я
как се стапя тя сама.

Да, напразно ще да търся
светлина, де тегне мрак.
Но сърцето грозно пъшка
в леден обръч от инат.

Аз отказвам се да бродя
в мътен облак от лъжи.
Ще запълня празно тяло
с нови, девствени мечти.

И тогава пак ще дишам,
ще прогледна в черен здрач.
С дъх горещ ще да напиша
кой съм аз, защо живях.