Усмивка от стария албум

Стар албум с мръсни страници,

пожълтели от студ, там- в прахта.

А от тях- смях, загнезден в поръбени граници,

смях на  чуждо-безбройните мои лица.

И седя тук- в сумрачната стая,

наблюдавам ги с празни очи.

Меланхолията сладка с отрова

зад клепачите нежно люти.

Бях това аз, ето тук- със мечтите.

Щях да бъда певица, герой,

астронавт, а защо не и птица?

Колко исках тоз сън да е мой...

Срещах хора, различни и пъстри

като тубички, пълни с бои,

а те  смело целуваха облаци

върху блокчета-  рисувах ги с дни!

Много краски загубих по пътя,

замених ги с нюанс на дъга.

Промених се, но влюбих се в

бурята, дето носи след облак дъжда.

Вече боса не тичам по пясъка,

не протягам към слънце ръце.

Твърде рядко се спирам над розите,

с аромат да напълня сърце.

И запитах се- право ли сторих,

щом със порива тихо се слях,

да потърся следите от себе си-

тях отдавна зад мене разлях.

Малко тъжно е как то се свива-

онова инатливо дете, дето

вярваше в моите сили

до небето да стигна с нозе.

То е живо, прегръща ме, тук е.

Нервността ми изтръгва само.

„Няма страшно, дори да забравиш.

Да ме пазиш се моля, дано!

Не е късно в магия да вярваш,

не е късно да плачеш от смях,

да извадиш от спомена блясъка,

да играеш със кукли на шах.

Свободата е вечна, поискаш ли.

Свободата е шкаф със бели,

тя е детското, палаво, истинско-

да се смееш, дори да боли.“

И затворих с усмивка корицата,

дъх поех в малък облак от прах

 и помислих си май, че е истина

този сън, що във снимка съзрях.

Не е край и последната страница,

тя е просто начален акорд-

в живота-игра нова граница и

възможност за нов мой рекорд.