Накарай ме да се удавя

Аз просто исках да ме мразиш, ти лято мое, с дъх на есента,

а сякаш тъжно е да ме забравиш, когато в теб намирам само нищета.

Надежди, вятърничеви и глухи, съшити в кули от небрежен хлад,

прегръщам облаци от листи сухи-целувка смъртна и на този град.

И в сиво потопи ме, удави ме, със пръсти стискай черното във мен,

извий дъха ми като глина, умори ме, дълбай без милост, аз съм в плен.

И къс по къс забивай смело, студена обич- топъл мраз,

 с цветя косите ми разплитай, но остави бодлите им по  тях.

Заший умората със време, но излекувай  гордостта ми  със лъжи.

Убивай, дишай, мачкай в мене, но нека злобата при нас да спи.

И като снежен сън или пречупен повик, ти дръж сърцето ми във есента.

И нека в мен по-тъмно да остава, когато по-далеч е пролетта.

Накарай ме да го забравя , накарай ме да се удавя.