С кисел вкус в устата

Уморих се да бъда себе си, да очаквам, да давам, да чувствам, да мисля, да правя, да спирам, да се отричам, да се връщам, да преглъщам, да обичам, да мразя, да прощавам, да се примирявам, да приемам, да се опитвам, да се усмихвам. Хората не оценяват това, което си. Те потъпкват същността ти, поругават я, смачкват я като лист непотребна хартия, изпъстрена с грозновати, разкривени букви, парченца от пъзела на някакъв си там живот. Хората не си заслужават. Дори най-близките. Материалното властва над душевността, сивотата поглъща багрите и убива всяка капка цветна яркост, невинна, случайно попаднала върху ресниците. Защо да не го направят? Живеем в едно роботизирано общество, от което или ставаш неизменна част или биваш отхвърлен, изпаднал от всеобщото движение. Изпадаш и край- сам си! Който може да се оправя със зъби, с нокти, че защо не и с думи, каквото има. Оправяй се и ти, гази нечие чуждо светоусещане, храни собствената си жлъчна самовлюбеност. Храни я и си отивай, животът не прощава! Изтръгни сърцето си с голи ръце, обезкърви тялото си и го погълни цялото- на една хапка!
Поздравления за онези, които са успели.

"С приятели препълнен е и този ад"

В тъгата сме познати, а в щастието се мразим.
Нима това за вас е то-истинска съдба?
И колко още време душите си ще мамим,
когато сякаш всичко е просто на игра?

Копнежите ги любим, обличаме надежда,
а с всяка капка обич изпиваме море.
До Егоизма светий май всичко тук се свежда,
защо да търсим слънце, щом в мрака сме добре?

С приятели ще пълним и всеки малък празник,
в адското съзрели невиждан благодат.
Понякога аз питам тез мисли мои разни
дали това те прави наистина богат.

С очи незрящи търсим на земното благата
и плакнем ги доволно с кални добрини.
Нали е тук най-важно, че пълна е устата
със златна броеница от ласкави злини.

Приятели, постойте и нека сме любезни.
За мен сте просто шарен декор от празна свян.
Но няма да съм груба, душите ви са нежни,
той-пътят ви е гладък, но със стъкла послан.

Свят на глухи пианисти

Да живеем в мъглата на своето време,
нека гоним ний празни и тъжни лъжи.
Щом дори светлината лицето не грее,
пламъкът е студен и фалшив, запомни!

Всеки ден ще пилеем парченца надежда
за по-нежни и истински чисти съдби.
Но мълчи! Знам, за теб непонятно изглежда -
в егоизма ядеш даже свой’те мечти.

И печални сме ние, очите си впили
във тъмнееща бездна, с дъх на тъга.
Нека вярваме, че и доброто сме скрили,
тук без него е чужда таз грозна сълза.

Прогони я! Да, давай! Какво ще попречи?
Златен път от сърцето ти си си послал.
В тебе празно е, даже жлъчта там не свети.
Ти акорд си на пълен със фалш чер роял.

Кое е най-важното?

Приближи се, мили, и кажи – не са ли те ужасни?
Нима не са наясно, че в душите им е тясно?
Гротесни малки кукли, тъй грозна гледка само!
Как стискат с мазни длани сърцата си безстрастни...

Очи невзрящи нявга ухаели са, мътни
и те на капка нежност - сестрата на надежда.
И кой пак злобно сам в тях се даже вглежда?
Вземи и избоди ги, без съжаления смътни.

И нека кръв да пием в бокал от самотата
на тези жалки мравки, дарени с живот.
Че кой е казал грях е под този божи свод?
Пред кръста прекръсти се и тъпкай в тишината...

Измий вината с грешки, попий ги в късче плат
и нека са човешки, че Бог прощава пак.
От бедни залък взимай, богати не щади.
От всичко граби смело, най-важният си Ти!