неделя, 16 февруари 2014 г.

Познаваш ли, ти, моето момиче?

Познаваш ли, ти, моето момиче?
Не съм я виждал, но ще я срещна скоро.
Говори се, че никак не обича
да е сама сред много хора.
Или сред хората изобщо.
Познаваш ли момичето с дъждовната усмивка?
Дочух- ухаело на вятър и на есен,
което скрило е във своята въздишка
света си странно-интересен.
В очите й спотайва се морето,
сърдито, буреносно-сини,
но някак вечно впити са в небето,
в очакване на нещо май незримо.
Аз знам, че мислите й са различни.
Намирам толко много в нея и от мен.
И хич не ми е до съветите да бягам,
че вероятно съм и страшно заблуден.
Кажи ми, а пък аз ще я изчакам
с букет от макове през есента,
преди да се стопи в прегръдките на
все еднакви пролетни цветя.
Познаваш ли, ти, моето момиче?
Не съм я виждал, ала вече я обичам.

сряда, 12 февруари 2014 г.

Първо паднало перо.



И ако ти кажа, че ми липсваш? Че ми липсваш ужасно много. Обречена съм да си спомням, когато сякаш ти забрави всичко. И чудя се защо не съм злопаметна, защо не те отритна като ненужна прашинка от обречено на гибел бъдеще, което ми обещаваше и обрисуваше ежедневно, ала не показа и частица от желанието да се бориш за мен, за нас. Да, аз се отказах, когато ме нарани. Знаех, че нещастието, което ми подари, не бе заслужено, а лъжите ти бяха твърде смешни и горчиви, щом ги изричаше, гледайки ме в очите. Не си заслужаваше, знам. Ти не беше за мен, може би никога не си бил и никога няма да си. И въпреки това, въпреки, че знам, мислите за целувките ни се прокрадват неканени понякога в съня ми, замествайки те там, където топлината ми липсва. Не те познавах изобщо. Ти познаваш ли се? Не ти вярвам, съжалявам, че се опитах. Ала бях толкова щастлива, когато все още не се беше подиграл с доверието и искреността ми. Вярвах, че си ти. Ти си този, с който ще бъда, човекът, на когото ще подаря най-скритата си, запазена нежност и грижа. Щях да се влюбя. Колко близо бях само! Но ти искаше да сме щастливи за пред другите, а тихата ми меланхолия бе готов да разкъсаш с най-жлъчни и груби маниери.  И все пак ми липсва момчето, което мислех, че беше. Липсват ми малките, сладки жестове и смешновато клиширани любовни обяснения, на които се засмивах в началото, ала малко по малко започвах да вярвам. Липсва ми дъха ти по кожата ми, ръцете ти на кръста ми. Липсва ми детския ти ентусиазъм, налудничавите ти мечти, липсва ми идеята, която съгради в началото за двама ни. Липсваше ми още тогава, когато все още беше до мен. Няма по-мъчителна липса от тази, нали?
Съжалявам, че не ме обикна и не се опита да се бориш. Съжалявам, че не те обикнах и не се опитах да те променя. Не, излъгах. Не исках да те променям. Никога не съм искала, просто желаех да си паснем като парченца на пъзел, да приемеш всички мои страни, не само тези, които те привлякоха в мен поначало. Не успя, нали? Никога не се бе и опитвал, нямаше и да го направиш.
Нека да те забравя. Да спра да се връщам назад. Малко по малко ще се справя. Ще ти пиша тук, където няма да го прочетеш и дори няма да знаеш, че е адресирано в мислите ми до теб. Не го заслужаваш, ала знам, че тези прощални послания ще те изтрият напълно.

Първо паднало перо.

 
Blogger design by suckmylolly.com