неделя, 5 януари 2014 г.

Историята на нещо обречено



В лилави краски оцвети нощта
и нека тихо е за нас небето.
Звезди ми дай, да вкуся от света,
бъди луна, а аз ще съм морето.

Небе ми дай, с крила ме загърни.
без намек за очаквания излишни.
Но да летиш се случва да боли,
макар далеч да са душите ни предишни.

В мечти поспри и протегни ръце,
в прегръдките на хиляди заблуди,
но даже да е лудост- остани дете,
все още тичащо след пеперуди.

Издишай мрак, но вдишай светлина,
учи ме да танцувам с тишината.
Бъди ми враг, но само на шега,
в ковчеже заключи ни самотата.

Рисувай с устните си ти по мен.
Дъжда вплети в косите ми със пръсти
и нека този миг не бъде никога сломен
от думите, от сивота безвкусна.

***

 

Мое лятно момче посред есен,
ето пиша ти нещо за сбогом.
Твърде скоро светът стана тесен
и послушахме чуждите хора.

Стъпи криво, но аз те последвах,
с ръце си изровихме рова
и сърцата ни тихо се свиха,
заглушени от странна отрова.

В теб видях и небе, и простори,
свобода за игра и въздишки,
но пък черното в теб ми се стори
твърде тежко, бодливо, излишно.

И не чувахме нашата песен,
заблудиха ни плоски идеи.
Бе ли истина, а може би нищо,
но превърна ни в злъчни злодеи.

Някой взе, някой даде- ще помня,
че поне за момент не болеше
и играеше пламък от огъня-
беше истинско, вярвам, че беше!

Мое лятно момче посред есен,
ето пиша ти нещо за сбогом.
 Знам, че кратко бе и доста бодеше,
но поне ни останаха спомени.






 
Blogger design by suckmylolly.com