Аз просто исках
да ме мразиш, ти лято мое, с дъх на есента,
а сякаш тъжно
е да ме забравиш, когато в теб намирам само нищета.
Надежди,
вятърничеви и глухи, съшити в кули от небрежен хлад,
прегръщам
облаци от листи сухи-целувка смъртна и на този град.
И в сиво
потопи ме, удави ме, със пръсти стискай черното във мен,
извий дъха ми
като глина, умори ме, дълбай без милост, аз съм в плен.
И къс по къс
забивай смело, студена обич- топъл мраз,
с цветя косите ми разплитай, но остави бодлите
им по тях.
Заший умората
със време, но излекувай гордостта ми със лъжи.
Убивай, дишай,
мачкай в мене, но нека злобата при нас да спи.
И като снежен
сън или пречупен повик, ти дръж сърцето ми във есента.
И нека в мен
по-тъмно да остава, когато по-далеч е пролетта.
Накарай ме да
го забравя , накарай ме да се удавя.
