Фалш или самота?

Фалш печален или мъчна самота?
Какъв е твоят избор в таз изкуствена игра?
Живот назаем прати слънце вдън земя,
в час потаен, с чужда, кървава следа.

Обичаш, знаем, горещ и тъмен ден.
В теб играе пламък несмутен.
Очи от грях, без жалост и надежда,
към гибел явна съвестта отвежда.

Цветя от зло даряваш за отплата
и криеш в шкафа за трупа лопата.
А всеки ден надничаш в зейналия ад
и хапваш, тъй спокойно, мойта обич за обяд.

А беше демон, влюбен в усмивката на цвете.
Тъй често, на шега, разказваше това.
Обичаше да знаеш, че всяка тъжна есен
ще грея над света ти, оплетен в лъжа.

Но всяко цвете вехне, кога се не полива
и всяка есен плаче с кървави листа,
щом вятърът обрули как тъжна самодива
последната ти маска, оставя тишина...

От нежност най-боли (2)

Сълза отрони тъжен ден

Сълза отрони тъжен ден,
отровен сок на листи ярки.
В цветя дъждът е бил роден,
но днес морят го мисли жарки.

Удави ти с последен стон
и тези кули, тъй мъгливи.
С дъха на стар, протрит балтон
запомних диви ириси в синьо.

Не ще усетя пак земята,
с последна песен, в сън студен.
Нощта откъсна ù крилата,
сълза отрони тъжен ден.

***

Грешен тираж

Сняг на парцали се сипе в съсухрена, сива душа.
Лъх на дихание нежно изтрива и нощна дъга.
Исках да хвана с тези ранени и влажни ръце
поглед последен към твойто, тъй морно, студено лице.

Плъзга се прашна усмивка, безстрастна и бледа - мълчи.
Някога везах завивка от топлите нейни лъчи.
Бродя в света на въздишки, личен е мой карнавал.
Вплитам емоции в маски, няма веч време за жал.

Ето го - там е вагонът. Спирка последна, с поклон.
Нека оставя за сбогом обич, обвита в найлон.
Тръгвам, приятно ми беше, мой нереален мираж.
Може би малко болеше, връщам ти грешен тираж.

Родено от гняв, облечено в думи (3)

Заведение


Напрежение, уволнение...
Мозъкът ти стана същинско заведение.
Тук те дърпат, там закачат,
с болки гайките откачат.
Скърцаш със зъби, гледаш тъпо.
Думи дъвчеш - струват скъпо.
Някой мисли, че си сила,
но от нерви си прогнила.
Мрънкаш глухо извинение и
проблясва там прозрение -
в нашто пъстро общество
пак си стъпила в лайно.
Що получи за отплата?
Няк’ва мижава заплата.
Стига мрънка ми, дете!
Просто свиквай да си зле.

***

Вкус на познавач

Ще направя си гаргара с омраза и поквара.
Ще жабуря смело аз гнусна подлост, мръсна свяст.
И дори ще дам гаранция за изплютата субстанция,
на лъжи е първа станция!
Глътка, три - гръдта боли...
Но защо ти е сърце, надарен с това небце?
Две минутки за реклама, по въпроса мнение няма.
Таз житейска дегустация на духа ми е кастрация!

***

В чест на хората с прогнили сърца

Призрак от чувства, в дрехи, шити от мъгла.
И за теб ли сгреших аз? Ти лъжа си? Нима?
Да, глупачка! Повярвах в тебе смисъл, че има.
О, ти, жалък позорник, как ми лъхаш на интрига!

Знаеш ли, стига! Веч да мисля заболя ме.
Това, дето беше, с жлъч отвътре ме прояде.
Да, твърдиш, че ще мога да преглътна обиди,
а пак хвърляш ми думи, по-мръсни и от гниди.

„Аз обичам те." - казваш. Това е твое желание.
Аз изплюх се на твойто фалшиво обещание!
Колко лесно ги пееш тия няколко реда,
как пред мен въобще смееш да говориш за „проблема“?

Много бързо забравям хора с гниещи сърца
и не знам да прощавам замаскирана вина
Щом лицето бледнее след достатъчно време,
заменим е тук всеки и това не е бреме.

Решение

Вдишвам бавно и издишвам
насъбрала се тъга.
Думи бягат ми излишни,
щом говоря си с дъжда.

Спомен, стон, дори въздишка.
Топла капчица сълза.
С пръст докосвам я и виж я
как се стапя тя сама.

Да, напразно ще да търся
светлина, де тегне мрак.
Но сърцето грозно пъшка
в леден обръч от инат.

Аз отказвам се да бродя
в мътен облак от лъжи.
Ще запълня празно тяло
с нови, девствени мечти.

И тогава пак ще дишам,
ще прогледна в черен здрач.
С дъх горещ ще да напиша
кой съм аз, защо живях.

Спомен за лятото

През житни поля тичах боса,
на слънцето с дъха в косите.
И вярвах, че в себе си нося
на класове златни душите.

И мислех си: "В мен лято грее,
тук облачни не ще са дните!"
Сърцето ми вечно умее
на други да пие сълзите.

И синьо, високо небето
по цял ден гледах, засмяна.
А скачаше в мене детето,
то облаче в опит да хване.

Уви, бързо лятото свърши.
Погуби го зимната заран.
Тя светли лъчите прекърши.
Събудих се в студа обляна.

Увехна тя - мойта усмивка.
Загубиха цвят и косите.
Догаря последна обвивка-
за спомен опора в гърдите.

И бързо съблякох одежди,
от слънчеви зайчета шити.
Напразно таяха надежди
на класове златни душите.

Да, такава съм!

- Защо се смееш през сълзи, малко момиче?
- Защото обичам!

Обичам да се будя с аромата на есен.
Това в мен е ритъм на живот, начало на нова песен.
Да, такава съм. Събирам звезди с очи и боса тичам по калните улици.
В ресниците ми дъждът се спира, ръце протягам и слънце лъчи там провира.
В коси си сплитам залези, от пеперуди нося нанизи.
В тъгата съм влюбена, от сън в свят събудена.

Красавица-надежда

Аз в цветя съм те обвила,
твоя ярък силует.
Боже, колко си красива
за душа, що знае гнет.

През очите ти-прозорци
виждам светлина, небе.
И мечтите ми, тъй прости,
като лист аз свих на две.

И прибрах ги в плик от обич
с цвят на искреност, печал.
Знаеш, винаги ще помня
той какво ми беше дал.

Ти с усмивка кротко гледаш
как се сгушвам в твойта гръд.
С пръсти пръскаш в съня ми
звезден прах над топла плът.

И унесена от радост
в лъжовни светове,
аз приемам уж с вялост
тез протегнати ръце.

Знам, ще тръгнеш пак внезапно,
ще откъснеш с тежък звън
всеки полъх ароматен,
упоил света насън.

Вероятно ще се върнеш
със стъпки, носещи цветя.
Пак ще искаш да прегърнеш
веч прозрачната душа.

Безгласна песен

Да живееш, облечена в чуждите думи.
Да се смееш фалшиво на плоски шеги.
Да вървиш по пътека, чертана накриво
и да вярваш, че в края по-малко боли.

Идеали прегръщаш, там, някакви сиви.
А пък вътрешно призрачни лееш сълзи.
С пръсти стискаш за гърлото писък без сили.
Колко жалко- гласът ти в сърцето ти спи.

И те викат, и съскат - в главата ги чуваш.
Всеки мисли, че знае от друг по-добре.
А това, дето носиш веч няколко зими,
само ти го усещаш как остро боде.

А вериги на дълг жлъчно душат света ти.
Те изпиват с наслада вкусни капки живот.
За пощада те молят куп надежди, да, луди!
Не превръщай се в хорски, тъй жалък робот.

Ти все някога смелост за песен да имаш -
аз желая ти с искрена болка, дете
И ще гледаш назад, пак сама посред зима,
как цедиха те грозно чужди, груби ръце.

През стъклени очи

През стъклени очи видях света
с очите на една бездушна кукла.
Пред тях бледнее даже и смъртта.
Отвътре празна е, но пък е тъй послушна!

Вериги стягат тая куха гръд,
изстинала в свойта вечна зима.
Разлага се студена, суха плът.
Тук смисъл няма, вече си замина.

Очи - пропукани цветя от лед.
Там грее, виждам, нечий спомен.
През тях тегла видяла си навред,
ти, тъжен стон от скръб отронен.

Защо го криеш твоя кукловод,
зловещ измамник, слял се с мрака.
И ти си рожба на проклет завод
за жалки сенки на два крака.

Той даде ти парче стъкло.
Назъбен, впит, коварен взор е.
Не ще поправи то само
небе от спомен, твой позор е.

През стъклени очи видях света,
очи, препълнени с отрова суха.
И да заплачеш даже не успя,
ти, бедна кукло - мъчна, глуха.

А страх запъпли в тоя час
по кожата ми пребледняла.
В тебе себе си съзрях.
Очите ти са мое огледало.

Ти коя си?

Аз съм това, което забравяш,
аз съм това, от което се криеш.
Аз съм това, което премълчаваш,
в болката ще ме откриеш.

С нокти хищни раздирам сърцето,
чувстваш - пия от твоя живот.
Там, където умря в теб детето,
още пресен ухае тоз' гроб.

И танцувам с грация тъжна,
с красота на поквара, без жал,
върху диря от съхнещи сълзи,
що превръщам аз вече на кал.

„Ти коя си?“ - отчаяно питаш.
И, треперещи, тътриш нозе.
С ръце се опитваш да пипнеш
мойта плът - тя отровно боде.

Смях звънлив пак ще гали ума ти,
унизен от безброй страхове.
Аз ще взема дори и дъха ти,
ще се храня с твойто сърце.

И тогава ще тръгна си тайно,
ще ме търсиш, побъркан от гняв.
В лабиринт ще се луташ безкрайно,
там, където аз кръв ти подлях.