[ Пурпурна Камелия ] Предговор

Усещах как снегът се топи под краката ми, как всяка блестяща снежинка каца меко на лицето ми, а сетне се плъзга по бледата кожа като кристална, ледена сълза. Студът впиваше коварно острите си нокти във всеки сантиметър от разголеното ми тяло, ала аз не чувствах истински нищо друго освен парещата болка в гърба, която изгаряше плътта и караше кръвта ми да кипи. Мятах се яростно и раздирах пелената от нощно спокойствие с викове, толкова дивашки и груби, че надали някога бих се познала, ако се видех така отстрани. Това не бях аз. Скоро щях да се изгубя. Краят беше толкова близо. И въпреки всичко, което преживях, точно сега през очите ми изглеждаше невероятно примамлив и желан. Струваше ми се лесно да прекрача границата и... правилно. Сякаш за първи път в живота си наистина знаех какво искам.
Почти нищо от външния свят не достигаше до мен. Нямах представа къде се намирам и колко време беше минало, откакто кръвта ми поеше снега, рисувайки странни алени камелии по неравната му повърхност. По някое време успях да доловя нечии нервни стъпки в далечината, които миг по-късно прераснаха в бяг. Човекът или по-скоро нещото забави ход на около 3-4 метра от мен, не можех да определя точно. Странен аромат на стрити борови иглички и още някакви непознати за този свят съставки погали съзнанието ми. Познат аромат. Аромат, за който бих продала и душата си преди няколко месеца, ако я имах...естетвено. Той се надвеси над извиващото ми се конвулсивно тяло и море от тъмно злато погали страните ми.
- Ахх...ароматът на пречистването. Нощта на кръвния обет скоро ще завърши. – прошепна с плътния кадифен глас на измамник, с който даряваше на наивниците своите сладки лъжи. Преди успяваше да ме омае с тях, объркваше мислите и чувствата ми, но не и сега. Той се приближи бавно и пое безчувствената ми ръка.Не, махни се! Не ме приближавай! Исках да го изкрещя в лицето му и да избягам. Мразех го с цялото си същество, както никога и никой преди не бях мразела. Исках да го отблъсна от себе си, но не можех. От гърдите ми се изтръгна единствено сухо, задавено хриптене. Разлагах се. Променях се. Страх...това изпитвах. Толкова обикновена дума, събираща в себе си нещо необятно и всепоглъщащо, което жигосваше гърдите ми с все по-голяма и непобедима сила. Страхувах се не от края, не от промяната, а защото знаех, че не този, когото желаех държеше ръката ми. Никога повече нямаше да го видя или усетя студеното му докосване. Не трябваше, не исках. Не и след тази безкрайна нощ, защото знаех, че щях да го убия.